За подмяна

Влязох вътре. От вратата започваше тесен коридор, пресичащ онази част от кабината, през която можеше да се ходи. Веднага отдясно имаше кръгла площадка почти осем стъпки в диаметър. Вътрешните стени бяха осеяни с безброй метални нитове.

Стъклото на единия от илюминаторите за наблюдение беше счупено, но с изключение на това командният мостик изглеждаше поразително запазен. Не знам, може би този кораб така и не беше участвал в бойни действия, но със сигурност нямаше следи от сваляне. Пултът представляваше стълпотворение на компютърно оборудване и монитори, посипано тук-там с листа. Преди да пристъпя към каквото и да било друго, грижливо събрах листата и ги изхвърлих през прозореца. Не че ми изглеждаха като готови да направят нещо, но… човек никога не знае. Листата са дяволски непредсказуеми.

Основното пространство бе заето от две редици от по три кресла с по-широки от обикновеното облегалки за ръцете. Задната стена на кабината бе покрита с карти и бойни заповеди — в Междината се бе наложило да се опрем на старомодната хартия, защото компютрите работеха крайно ненадеждно. Всъщност точно по тази причина управляващите полета компютри бяха неколкократно дублирани и с огромна мощност, по-голямата част от която се прахосваше за контрол на възможните грешки.

Почувствах нещо подозрително близко до носталгия. Всяко листче хартия пред погледа ми носеше символа на войната в горния си десен ъгъл. Колко време бе минало от последния път, когато бях виждал този знак! Той събуди спомените за стотиците некадърни разпореждания и грешни команди, всяка преписвана от Управлението толкова много пъти, че към края бе загубила и малкото смисъл, вложен в нея. Колко ли се бяха забавлявали генералите — седнали в удобните си кресла там, в реалния свят — да насочват действията на изплашените си войници, които се намират безкрайно далече от тях? Беше им се удала възможност, която отдавна не бяха имали. Когато хората бяха започнали да се съдят един друг за нанесени рани и повреда на личната собственост по време на въоръжен сблъсък, правителствата бяха започнали да избягват военните конфликти винаги, когато бе възможно. Те се бяха оказали убийствено скъпи, защото по правило се израждаха в хиляди съдебни битки. Много често войниците не можеха да вземат участие във важни военни операции, понеже се оказваха призовани да дават свидетелски показания или трябваше да се консултират със своите прес агенти. Войната се бе превърнала в скъпоструващ разкош.

Но не и войната в Междината. Селяните не бяха проявили никакъв интерес към защита на правата си в съда — единственото, което ги вълнуваше, бе да унищожат расата, нападнала тяхната земя. Беше война от стария тип и на генералите дори не се наложи да осигуряват чували за убитите, понеже когато войниците им загинеха, телата им изчезваха. Загубих страшно много приятели, но най-тежкото бе, че от мига, в който умираха, ние разполагахме с някакви си две минути, преди да изчезнат, абсорбирани в тъканта на Междината.