Глад

По-възрастният мъж бръкна в джоба си и подхвърли на масата една шепа смачкани банкноти.

— Мога да си платя — рече той. — Не те моля за милостиня.

Очите на Кесибърг се разшириха, когато видя парите — бяха повече, отколкото щеше да изкара за цяла година.

— Откъде ги взе?

Райнер наля щедро количество уиски в чашата си.

— В последно време продавах патентовани лекове. По мои собствени рецепти, от родината. Вървяха добре.

— Явно е било така… Но ако се продават толкова добре, защо ще ходиш чак в Калифорния?

Кесибърг разбра, че чичо му лъже. По-възрастният мъж се протегна на стола си. Сетне прикова поглед в своя племенник, в напрегнато очакване да види как ще реагира на думите му.

— Защото съм болен от нещо, за което няма лек. Мисля, че му викат златна треска.

Той му намигна, а на Луис му прилоша. „По-скоро треска на кръвта“, помисли си той.

Едва по-късно вечерта, когато Кесибърг се зае да направи място на чичо си да спи на пода — Луис не искаше да кани чичо си да се качи при него, защото някак си не можеше да понесе мисълта, че ще лежат един до друг през цялата дълга нощ — Райнер му отправи своето предложение.

— Защо не дойдеш с мен?

По-възрастният мъж току-що беше свалил мръсната си връхна дреха, за да се приготви за лягане, и стоеше пред племенника си по риза, покрита с петна. Очите му се приковаха в по-младия, блестящи като на вълк.

— Какво изобщо те задържа тук? Този скапан чифлик? Трябва да ти кажа, че всичко това ми прилича на поредния ти провал, синко.

— Не ме наричай синко — отвърна той, ужилен от обидата. — С това искам да се занимавам сега. Изборът си е мой.

Чичо му сви рамене.

— Както искаш, но това е грешка, момчето ми. Има си причина мъжете от фамилията Кесибърг да не се задържат на едно място. Ако останеш на едно място, ще те надушат какъв си.

Семейното проклятие.

„То няма да ме сполети.“ Но нямаше как да го каже на чичо си; така все едно щеше да размаха червено знаме пред някой разярен бик.

— Ще внимавам — рече той.

Но по-възрастният мъж не беше готов да се откаже.

— Тревожа се за теб. Не си прекарал достатъчно време с мъжете от фамилията Кесибърг, защото баща ти е далеч оттук, в затвора, а ти живееш в Новия свят и покрай теб няма чичовци и дядовци. Не знаеш какво е, как ще те сполети онова чувство — толкова силно, че няма да можеш да му откажеш. И когато се случи, как ще се погрижиш за себе си?

За миг Луис Кесибърг отново се почувства на единайсет и стоеше до баща си в помещението, където опушваха месото. От една кука на тавана висеше огромен труп и леко се полюляваше. Сякаш още чуваше тихото кап, кап, кап на кръвта, която капеше в мътната локва под тялото, и още долавяше металния аромат във въздуха. А формата на трупа не беше като на животно, а на човек.

В него се надигна вълна от нещо като желание, която беше толкова силна, че и той се олюля.

И оттогава това чувство никога не го беше напускало напълно.

По гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Луис не искаше нищо друго, освен да се махне по-далеч от чичо си Райнер, от пламтящите му очи и вонята му на леш.