Жив или мъртъв [bg]

Полетът се оказа по-спокоен от очакваното. Прелитането през летен ден над пустинята определено можеше да е съпроводено от сътресения заради непостоянните възходящи термики. Ако не се виждаха фаровете на автомобили, под тях спокойно можеше да има море — толкова празна и черна беше тъмнината долу.

Оставаха тридесет минути. Имаха само 3360 литра гориво. Тук, долу, двигателите горяха много повече, малко над 1860 литра в час, вместо обичайните 1269.

— Да събудим ли пътниците? — запита вторият пилот.

— Добра идея.

Пилотът вдигна микрофона.

— Внимание. Очакваме приземяване след тридесет минути. Ако имате някакви специални изисквания, ни уведомете. Благодарим — добави той. Но не добави, че благодари най-вече за парите, както и за интересния полет.

Двамата пилоти се питаха кои ли са тези пътници, но не задаваха въпроси. Опазването на анонимността на клиентите беше част от работата и въпреки че сега навярно вършеха нещо непозволено от американските закони, те не бяха американски граждани. Не носеха пистолети, наркотици или други незаконни вещи. Във всеки случай не знаеха абсолютно нищо за пътниците си, а и лицето на един от тях беше увито в бинтове.

— Сто мили според компютъра. Надявам се пистата наистина да е толкова дълга.

— Според картата е така. Две хиляди и шестстотин метра. Скоро ще разберем.

Всъщност тази рядко използвана писта беше построена през 1943 г. от батальон на армейския инженерен корпус, закаран с камиони в Невада със заповед да изгради база на ВВС като учение. Всички летища си приличаха, защото бяха строени по един и същи наръчник, като триъгълник с една по-дълга страна. Пилотите се насочиха към писта две-седем, като захождаха право на север срещу преобладаващите ветрове. На пистата дори имаше светлини, но кабелите отдавна бяха дефектирали, както и летищният дизелов генератор. Тъй като тук нямаше много сняг или лед, които повреждаха пистите, те си бяха такива, както в деня, в който дебелият тридесет сантиметра армиран бетон се беше втвърдил.

— Ето ги.

— Виждам ги.

Всъщност ставаше дума за неоновозелени химични лампи, скупчени и разхвърляни около пистата — виждаха се ярко на челния дисплей. Включиха се и фаровете на един камион. А една двойка светлини дори замина към северния край на пистата, сякаш за да я очертае за приближаващия самолет. Пилотите предположиха, че някой от пътниците се е обадил по телефона, за да събуди друг там, долу.

— Окей, да завършваме захода — нареди командирът на самолета. Върна газта и спусна клапите, за да намали въздушната скорост. И този път висотомерът обяви височината им над земята, която постоянно намаляваше, докато колелата не целунаха земята. В западния край на пистата един камион превключи от дълги на къси светлини и обратно няколко пъти, за да накара самолета да отиде до него.

— Пристигнахме — обяви пилотът по разговорната уредба, когато самолетът спря бавно и нежно. Пилотът свали слушалките от главата си и се изправи, за да отиде в салона. Отвори лявата врата и се спусна по стълбичката, след което се обърна, за да погледне към пътниците си, повечето от които бяха станали и се движеха напред.