Жив или мъртъв [bg]

Време беше да се залавя за работа.

Тръгна леко. Имаше проста заповед, която изискваше пистолет със заглушител. Точно него извади от кобура. Наближи първия спящ. Постави цевта на своята „Берета“ до главата му и натисна спусъка. Заглушителят постъпи както в рекламите. Звукът от механизма на пистолета беше много по-силен от този на изстрела. Дори се чу как месинговата гилза изтрака като малка играчка по каменния под. Онзи сега сигурно сънуваше ада. Хората на долното легло заминаха при него.

Дрискол за миг помисли, че в цивилния живот това е хладнокръвно убийство, но сега не беше негова грижа. Тези дружаха с хора, обявили война на страната му, и сами си бяха виновни, че не са поставили достатъчно охрана на бърлогата си. Мързелът имаше последствия, а войната — правила, които струваха много на нарушилите ги. За не повече от три секунди се свърши и с останалите. Може би щяха да си получат девствениците. Дрискол не знаеше. Но това не го вълнуваше особено. Девет лоши вече бяха мъртви. Тръгна напред. Зад него се движеха още двама рейнджъри, не прекалено близо, но достатъчно, като единият носеше пистолет, а другият — автомат, точно както пишеше в Книгата. Пещерата зави надясно и продължи няколко метра напред. Дрискол се придвижи, като спираше само за да диша. Появиха се още легла. Две.

Но на тях нямаше никой. Пещерата не свършваше дотук. Дрискол беше влизал в такива пещери. Някои от тях достигаха триста-четиристотин метра. Повечето — не. Някои имаха размерите на гардероб, но тази се различаваше. Чувал беше, че в Афганистан има пещери, които стигат до средата на безкрая, твърде сложно за руснаците, независимо от сериозните мерки, сред които заливане с нафта и хвърляне на клечка кибрит. Дрискол реши, че тук бензинът сигурно би свършил по-добра работа. Или експлозиви. Афганистанците бяха достатъчно жилави и някои от тях не се бояха да умрат. Дрискол не беше срещал подобни хора, преди да дойде в тази част на света. Но и те умираха, както всеки друг, и създаваните от тях проблеми свършваха.

Продължи с бавни стъпки. Зад него имаше девет тела, всичките на мъже, на двадесетина години, твърде млади да имат полезна информация, а и без това зад телената ограда в Гитмо[4] лежаха достатъчно безполезни хора. Струваше си да запазят живота само на онези над тридесет години, за да си поговорят с някой от разузнаването. Но всички тук се оказаха твърде млади, а сега и мъртви.

Отново го чакаше работа.

Тук нямаше какво повече да се гледа. Но напред се виждаше слаба светлина. Сигурно е свещ. Очите му се стрелкаха надолу през няколко стъпки в търсене на камъчета, които биха вдигнали шум, а шумът в момента беше най-опасният им враг. Шумът събуждаше хората, особено в места като това. Ехото. Затова носеше обувки с меки подметки. Следващият завой беше наляво и изглеждаше по-остър. Отново беше време да забави ход. Резкият завой означаваше място за часови. Бавно, бавно. Четири метра. Дванадесетина стъпки. Бавно, леко. Както когато влиза в стаята на малката си дъщеричка, за да провери дали спи в креватчето си. Но в случая го правеше заради някой възрастен зад ъгъла, с пушка в ръце и неспокоен сън. С две ръце стискаше насочения напред пистолет, на чиято цев стърчеше заглушителят, подобен на кутия за газирана напитка. В пълнителя оставаха единадесет патрона. Спря и се извърна. Рейнджърите го следваха с вперени в него погледи. Гледаха го не със страх, а съвсем съсредоточени. Тейт и Йънг, сержанти от рота „Делта“, втори батальон, 75-и рейнджърски полк. Съвсем сериозни професионалисти като самия него, които се стремяха към армейска кариера.