Моби Дик
- Автор: Мелвилл Герман
- Год: 1968
- Язык: болгарский
- Год: ФТМ
- ISBN: 978-5-4467-1740-8
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Моби Дик». Краткое содержание книги:
— Ето!… Ето го пак!… Ей там се показа! Точно пред нас! Белия кит! Белия кит!
При тия думи моряците се втурнаха към реите, както при роене пчелите се втурват към клоните. Гологлав под палещото слънце, Ахав застана на бушприта…
Главна подбуда беше замайващата мисъл за самия кит. Това мощно и тайнствено чудовище не даваше мир на любопитството ми. После идваха непознатите далечни морета, из които то люшкаше огромното си като остров туловище; неописуемите, неизразими опасности на китолова и всички съпътстващи го чудеса на патагонски гледки и звуци помогнаха да се поддам на желанието си. За други хора тия неща не биха били може би изкушения; но аз съм бил всякога измъчван от копнеж по далечното. Обичам да плавам из забранени морета и да слизам на диви брегове. Макар и да не пренебрегвам доброто, улавям бързо всеки ужас и дори мога да се приобщя към него — ако ме оставят — защото не е лошо да си в приятелски отношения с всички свои съобитатели.
Затова ловът на китове беше добре дошъл; широките водни врати на чудния свят се разтвориха и сред безумните заблуди и мечтания, които ме завлякоха до това решение, в глъбините на душата ми се носеха в безкрайно шествие двойки китове, а сред тях един огромен качулат призрак витаеше във въздуха като снежен хълм.
Глава 2
Походната торба
Наблъсках една-две ризи в походната си торба, стиснах я под мишница и тръгнах за Кейп Хорн и Тихия океан. Напуснах хубавия стар Манхато и пристигнах благополучно в Ню Бедфърд. Това стана в една декемврийска нощ. Много се разочаровах, като научих, че крайбрежното корабче за Нантъкит е вече отплавало и до понеделник не ще имам никаква възможност да замина за там.
Тъй като повечето млади кандидати за мъките и страданията на китоловството спират в Ню Бедфърд, преди да отплават, трябва да кажа още отсега, че аз самият нямах подобно намерение. Бях решил, че ще замина само с нантъкитски плавателен съд, защото от всичко, свързано с този прочут старинен остров, се излъчваше някакво странно предизвикателство и смелост, които силно ме привличаха. Освен това, макар че Ню Бедфърд напоследък обсебва постепенно цялото китоловство и бедният стар Нантъкит е вече доста по-назад в това отношение, Нантъкит все пак си е велик основоположник — Тирът на този Картаген — мястото, където е бил извлечен първият мъртъв американски кит. Откъде другаде, ако не от остров Нантъкит туземните китоловци, червенокожите, са отплавали с лодките си на лов за Левиатана? Откъде другаде, ако не от Нантъкит е отплавала първата безстрашна платноходка, натоварена — както разправят — с камъчета, та като ги хвърлят по китовете, да разберат дали са ги наближили достатъчно, за да метнат и харпун откъм бушприта?
И тъй като ми се налагаше да прекарам в Ню Бедфърд две нощи и един ден, преди да замина за определеното пристанище, трябваше да потърся къде да се храня и спя през това време. Нощта беше неприветна, направо казано, тъмна и мрачна, нерадостна и мразовита. Не познавах никого тук. Порових с тревожни пръсти в джоба си и извадих оттам само няколко сребърни монети… „И така — казах си аз, застанал насред тъжната улица с торбата на рамо, сравнявайки мрака откъм север с тъмнината откъм юг, — където и да идеш, Ишмиъл, където и да благоразсъдиш да се подслониш тая нощ, непременно питай за цената и не бъди много придирчив.“
С неуверена крачка минах покрай „Кръстосаните харпуни“ — но ми се стори, че там ще е твърде скъпо и весело. Малко по-нататък яркочервените прозорци на странноприемница „Риба меченоска“ излъчваха пламенна светлина, която сякаш бе разтопила струпания сняг и лед пред зданието; навред другаде замръзналият сняг образуваше тридесетсантиметрова, като асфалтова настилка, доста уморителна за мене, когато стъпех по някоя твърда буца, защото след тежка и добросъвестна служба подметките ми бяха в съвсем жалко състояние. „И тук ще е много скъпо и весело“, помислих отново, като се спрях за миг да погледам широкото отражение на светлината вън и да послушам звънтенето на чашите вътре. „Продължавай, Ишмиъл — казах си най-после аз, — не чуваш ли? Махни се от вратата; закърпените ти обувки препречват входа.“ И продължих. Несъзнателно поех улиците, които водеха към водата, защото там се намираха несъмнено най-евтините, макар и не най-веселите гостилници.
Какви мрачни улици! И от двете страни не къщи, а грамади тъмнина и само тук-там някоя светлина като свещ, която мъждее сякаш върху гроб. По това време на нощта, в последния ден от седмицата, тази част на града се оказа съвсем безлюдна. Но не след много се озовах пред блед светлик, който мъждееше в ниска широка сграда с гостоприемно отворена врата. Сградата изглеждаше занемарена, сякаш бе предназначена за общо ползване; затова още с влизането си се препънах в сандъка с пепел, оставен до самия вход. „Ха — помислих аз, — ха! — задушавайки се от литналите прашинки. — Ха! Дали тази пепел не е от разрушения Гомор? Ами «Кръстосаните харпуни» и «Риба меченоска»? Това заведение пък би трябвало да се нарича «Клопка».“ Както и да е, съвзех се и чувайки един гръмък глас отвътре, бутнах и отворих втора, вътрешна врата.