Другата Болейн

— Ще си изберете един от конюшнята. Елате, нека отидем да ги огледаме още сега.

Той ми подаде ръка и аз плахо докоснах разкошната материя на ръкава му с пръстите си.

— Едва ви усещам — той сложи ръката си на моята и притисна дланта ми. — Ето така. Искам да знам, че сте моя, мистрес Кери — очите му бяха наситеносини и бистри; той докосна шапчицата ми, след това опънатите ми назад златистокестеняви коси, а накрая и лицето ми. — Аз искам наистина да знам, че сте моя.

Почувствах как устата ми пресъхва и се усмихнах, въпреки надигащото се в мен чувство, което оприличавах на смесица между страх и желание, и което ме оставяше бездиханна.

— Щастлива съм да бъда до вас.

— Наистина ли? — попита той, някак внезапно и настойчиво. — Истина ли казвате? Не искам преструвки от вас. Има много хора, които биха настоявали да сте с мен. Аз искам да бъдете тук само по свое собствено желание.

— О, ваше величество! Сякаш не танцувах с вас на забавата у кардинал Уолси, без изобщо да зная, че това сте вие!

Припомних си с удоволствие тази сцена.

— Ах, да! Вие едва не припаднахте, когато свалих маската си и ме познахте. За кого ме помислихте?

— Дори не мислех. Знаех, че е глупаво от моя страна. Предполагах, че може да сте някой непознат придворен — някой красив непознат, и бях така щастлива да танцувам с вас.

Той се засмя.

— О, мистрес Кери, какво мило личице, а какви неприлични мисли! Надявали сте се някакъв красив непознат да дойде в двора и да танцува с вас?

— Не искам да изглеждам безсрамна във вашите очи — за момент се обезпокоих, че думите ми са твърде сладникави дори за него. — Просто когато ме поканихте да танцуваме, аз съвсем забравих що е добро поведение. Сигурна съм, че никога не бих извършила нищо осъдително. Само за момент аз…

— Вие какво?

— Се самозабравих — довърших тихо.

Ние стигнахме до каменната арка, която водеше към конюшните. Кралят спря под арката и извърна лицето ми към себе си. Чувствах как всяка частица на тялото ми пулсираше — от краката ми, които се хлъзгаха по замръзналия калдъръм до лицето ми, извърнато към него.

— Бихте ли се забравили отново?

Аз се поколебах какво да отговоря, когато Ана пристъпи и каза простодушно:

— Кой кон според ваше величество е най-добър за сестра ми? Мисля, че ще се убедите колко умела ездачка е тя.

Той ни поведе към конюшнята, като пусна ръката ми за малко. Заедно с Джордж започнаха да оглеждат конете един след друг. Ана ме приближи.

— Трябва да продължаваш да подреждаш нещата, така че той да идва при теб — каза тя. — Нека той да идва при теб, никога не го оставяй да си въобразява, че ти си била тази, която го е потърсила първа. Той иска да чувства, че върви след теб, а не, че се опитваш да го впримчиш. Когато те постави пред избора дали да направиш крачка напред или да избягаш, както преди малко, изборът ти трябва да е винаги бягството.