Таен вампир
- Автор: Смит Лиза Джейн
- Серия: Нощен свят #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9789549321319
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Таен вампир». Краткое содержание книги:
1. Никога не допускай хората да научат за Нощния свят.
2. Никога не се влюбвай в човешко същество.
Това са истории за онова, което се случва, когато тези правила бъдат нарушени. Попи винаги е била жизнерадостно и здраво момиче. До деня, в който разбира, че има рядко заболяване и й остават едва няколко седмици живот. Джеймс, нейният най-добър приятел, в когото тайно е влюбена от дете, е изправен пред ужасяваща дилема: да остави Попи на съдбата й или да я спаси, като я превърне във вампир. Какъвто е самият той… Да разкрие пред Попи тайната на Нощния свят е недопустимо. Но точно толкова немислимо за Джеймс е да позволи любимата му да умре.
Господи, ще ми разкажат ли ? Не могат. Не могат да ми причинят това. Инстинктите на Попи я подтикваха да побегне. Беше на ръба на нервна криза.
- Няколко твои приятели за дошли на посещение. Фил им се обадил този следобед, за да ги уведоми, че си в болница. Тъкмо пристигнаха – каза майка и.
Джеймс – помисли си Попи, а нещо в гръдния й кош подскочи. Но Джеймс не беше сред посетителите и. Те основно бяха момичета от училището й. – Няма значение. Той ще дойде по-късно. Не трябва да мисля за това сега – утеши се тя.
Бе невъзможно да се мисли за каквото и да е при толкова много посетители, което напълно устройваше Попи. Цяло чудо бе, че седеше сред тях и разговаряше. Част от нея й се струваше толкова далечна, колкото Нептун, но въпреки това продължи да разговаря, за да задържи мислите си на страна. Никой не подозираше колко сериозно беше състоянието й. Дори и Фил, който бе толкова учтив и загрижен. Всички говореха за обикновени неща като купони, каране на ролери, музика и книги. Неща от предишния живот на Попи, който в този момент и се струваше толкова далечен. Клиф също говореше по-мило дори от дните, в които ухажваше майка и.
Когато най-после посетителите си тръгнаха, в стаята остана само майка й. Тя прегърна Попи. Само ако не знаех, но знам – помисли си момичето. – Тя не се държи както обикновено.
- Ще е по-добре ако остана тази нощ – каза майка й, опитвайки се да звучи импровизирано. – Сестрата каза, че може да спя на седалката на прозореца. Чудя се какво ли ще е времето, за да изтичам до вкъщи да си взема някои неща.
- Добре – каза Попи. Не знаеше какво друго да каже, пък и все още се преструваше, че не знае нищо. Пък и майка й безспорно се нуждаеше от малко прекарано време с дъщеря си, далеч от цялата тази история.
Точно след като майка й излезе от стаята, при Попи дойде медицинска сестра, облечена в блуза на цветчета и зелени панталони. Тя измери темперетурата и кръвното на момичето, след което излезе от стаята. Попи остана сама. Беше късно, но някъде в далечината тя все още се долавяше звука на телевизора.
През открехнатата врата на стаята се виждаше коридорът, който беше останал пуст. Тишина обгърна всичко наоколо. Попи се чувстваше самотна, а болката я разяждаше отвътре. Някъде под бледата кожа на корема й, туморът напомняше за присъствието си. А най-лошото - Джеймс не й се обади. Как бе възможно да не се обади? Не осъзнаваше ли колко и е нужен в момента? Не беше сигурна колко още може да издържи да не мисли за това. Вероятно най-добре щеше да бъде ако опита да поспи, да изпадне в безсъзнание, за да не може да мисли.
Но щом загаси лампата и затвори очи, съзнанието й се изпълни с мисли за плешиви момичета, скелети, ковчези и безкрайна тъмнина.
Ако умра, няма да съм тук. Дали изобщо ще отида някъде или просто ще спра да съществувам? Това бе най-страшното нещо, за което някога си е представяла. Попи започна да мисли и усещаше как губи контрол над самообладанието си. Страхът я обвзе и накара тялото й да потръпне под завивката. Ще умра, ще умра!
- Попи!
Очите й рязко се отвориха. За момент не можа да разпознае тъмния силует, който се очертаваше пред нея. През мислите й премина налудничевата идея, че смъртта идва, за да я отведе.
- Джеймс? – Промълви момичето.
- Не бях сигурен дали си заспала.
Попи пипнешком започна да търси копчето за включване на лампата.
- Остави я загасена. Промъкнах се незабелязано. Не искам сестрите да ме изгонят – каза Джеймс.
Тя преглътна, а ръцете и се заиграха с ръба на одеалото.
- Радвам се, че си тук – каза тя. – Помислих че няма да дойдеш.
Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, да поплаче на рамото му. Но не го направи. Никога не бе го правела до сега. Нещо в него я спираше. Нещо, в което не трябваше да се меси, което я караше да изпитва страх. По начина, по който беше застанал, тя не виждаше лицето му.
Джеймс се държеше като напълно непознат. Той се обърна и с лекота затвори тежката врата на стаята. Тъмнината обгърна стаята. Единствено лунната светлина озаряваше стаята през прозореца. Попи се почувства странно, изолирана от болницата и от целия свят. Насаме с Джеймс, Попи се чувстваше защитена от всичко. Но странното чувство, че не може да го познае, остана в съзнанието й.
- Знаеш какви са резултатите от изследванията – каза той съвсем тихо, но не зададе въпрос.
- Майка ми не знае, че знам – каза тя. Как можеше да говори толкова спокойно, след като и се искаше да изкрещи. – Чух лекарите да го обсъждат с нея. Положението никак не е розово. Болна съм от рак. Казаха, че вече се разпрастранява и че ... – не можа да изрече последната дума.