Училище за лоши момичета
- Автор: Шрефер Элиот
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 9789546601476
- Переводчик: Мануела Манолова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Училище за лоши момичета». Краткое содержание книги:
Мисията е ясна — да приеме тези от вас, които създават проблеми и да ги превърне в модел за подражание.
Методите?
Без свобода.
Без медицинска помощ.
Без милост.
Без изход.
Заради безотговорното си поведение Анжела е изпратена в Хидън Оук — училище за лоши момичета. То изглежда по-скоро като самотен замък, откъснат от целия свят, дълбоко сред горите. А действителността няма нищо общо с рекламираната учебна програма. Новите момичета трябва да прекарат един месец в изолация от останалите. След време те започват да изчезват едно по едно. А разкритията за мистериозни смъртни случаи, когато Хидън Оук е било училище за момчета, още повече сгъстява напрежението. Странното е, че може да има приятелство дори на такова място, където царят наказания и жестокост, бруталност и насилие. Анжела и няколко нейни приятелки решават, че на всяка цена трябва да избягат и да разкрият пред света истината за Хидън Оук.
Върнах погледа и мислите си обратно в стаята. Винаги когато бях нервна, се опитвах да намеря нещо, с което да занимавам мозъка си. Започнах да броя. На пода имаше четиридесет и една дървени дъски. Ако бяха петдесет и една щяха да могат да се разделят по равно на три групи от седемнадесет. Имаше три лампи. Юрганът на Кармен имаше дванадесет квадратчета на дължина и единадесет на ширина. Това правеше тридесет и три групи по четири квадратчета или шест групи от по двадесет и две. Почувствах странно облекчение, че дори и тук, поне числата си бяха все същите. Реших, че е крайно време да се съвзема и да направя план оттук нататък.
1. Да си намеря приятели, които да не ме прецакат.
2. Да намеря начин да се свържа с Тревор. Най-добрият вариант: той открадва кола. Намира ме. Избягваме заедно.
3. Да открия Пилар.
Пилар Феликс беше причината родителите ми да се решат да ме пратят в „Хидън Оук“. Тя ми беше далечна братовчедка, може би дори нямахме никаква кръвна връзка. В семейството ми винаги е било така — никой никога не знаеше с кого точно има роднинска връзка и по каква линия. Семейството на Пилар винаги сядаше до родителите ми на семейните сбирки и майките ни клюкарстваха по цели нощи. Пилар никога не присъстваше, тъй като имала десетки пиърсинги и родителите й се срамували да я водят с тях, където и да било. Леля Лусия просто беше вдигнала ръце от нея. С бягствата на Пилар (тя бягаше от дома си непрекъснато) и моите собствени проблеми, майка ми и леля Лусия имаха много общи теми на разговор. Аз поне присъствах на сбирките, макар че прекарвах по-голямата част от времето на паркинга, закачайки се с келнерите.
Преди две години майка ми ми каза, че леля Лусия била решила да изпрати Пилар в някакво училище, наречено „Хидън Оук“, девическо училище за проблемни момичета, и ако не внимавам, същото щяло да се случи и с мен. Така и не чух нищо повече за това, главно защото избрах точно този момент, за да си сложа слушалките. Следващия път, когато името на училището се появи, беше след инцидента с дядо, когато родителите ми изведнъж решиха, че вече не ме искат при тях у дома.
По груби сметки Пилар трябваше да е тук вече повече от година, така че просто щях да изчакам странният първи месец да премине, за да се опитам да я намеря. Но първо трябваше да намеря начин да си измия лицето с парчето твърд жълт сапун, без да откача.
* * *
Знаех, че първата закуска щеше да е важна. Тогава най-после щяха да ни разрешат да разговаряме една с друга, да разберем кой е леко луд и кой е луд по готиния начин. Социалното ми бъдеще зависеше от това, да си изиграя картите правилно тази сутрин. Така и така бях вече будна, нямаше да е лоша идея да сляза по-рано за закуска. Най-неприятният вариант би бил да се появя в трапезарията, след като всички приятелски кръгове вече са заформени и масата с готините хора е заета. Освен това, ако се измъкнех по-рано от стаята, нямаше да ми се налага да комуникирам с хълцащата Кармен още отсега.
Изкъпах се, сипвайки малко от синята течност върху косата си, изсуших я със закачения на стената сешоар (духаше много силно — истинско чудо!), облякох си същите дрехи като вчера (надявам се скоро да си получа униформата) и се запътих надолу. Трапезарията изглеждаше по абсолютно същия начин като снощи, само че столовете вече не бяха наредени с гръб един към друг и пред всяко място имаше пластмасова купа с мляко и корнфлейкс. Наместих се на едно от празните места и зачаках. Нямаше кафе. Когато попитах жената, която чистеше масите, дали бих могла отнякъде да получа една чаша, тя ме изгледа сякаш съм лунатичка и поклати ядосано глава. Дълго време в залата не влезе никой друг. Не исках да съм приключила с яденето, когато всички пристигнат, затова побутвах едно по едно царевичните люспи, докато не се разпаднаха напълно в рядкото мляко. Стана седем, седем и десет и чак тогава останалите започнаха да прииждат бавно по двойки. Явно, която и да беше дошла първа, не е искала да влиза сама в залата, затова е изчакала да се съберат повече хора. Вече се бяха запознали и заговорили отпред и целият ми план беше на път да пропадне. Напълно ме игнорираха. Не го приех лично, разбира се. За какво им беше да се запознават с някаква луда, която вероятно висеше тук от един час. Но все пак, това означаваше, че ще остана сама, а те ще си стоят на групички около мен. Подвоумих се дали да не отида и просто да се настаня при тях, когато отнякъде изникна Кармен с купичка в ръце.
— Имаш ли нещо против да се присъединя?
— Сядай — кратко казах аз, правейки място за стола й.
Не си проговорихме повече по време на закуската.