Училище за лоши момичета
- Автор: Шрефер Элиот
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 9789546601476
- Переводчик: Мануела Манолова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Училище за лоши момичета». Краткое содержание книги:
Мисията е ясна — да приеме тези от вас, които създават проблеми и да ги превърне в модел за подражание.
Методите?
Без свобода.
Без медицинска помощ.
Без милост.
Без изход.
Заради безотговорното си поведение Анжела е изпратена в Хидън Оук — училище за лоши момичета. То изглежда по-скоро като самотен замък, откъснат от целия свят, дълбоко сред горите. А действителността няма нищо общо с рекламираната учебна програма. Новите момичета трябва да прекарат един месец в изолация от останалите. След време те започват да изчезват едно по едно. А разкритията за мистериозни смъртни случаи, когато Хидън Оук е било училище за момчета, още повече сгъстява напрежението. Странното е, че може да има приятелство дори на такова място, където царят наказания и жестокост, бруталност и насилие. Анжела и няколко нейни приятелки решават, че на всяка цена трябва да избягат и да разкрият пред света истината за Хидън Оук.
— Ей, какво правиш тук? Това не е твоята стая — строго каза Морийн. — Защо не си на вечеря?
— Отивам след секунда — отвърна тя, наблюдавайки Кармен, която се опитваше да пъхне последния край на чаршафа под скърцащия матрак. — Явно съм объркала пътя. Не мисля, че на тази тук някога й се е налагало да сменя чаршафи. Да не ти липсва прислужничката, миличка? — обърна се тя към зачервената от усилие Кармен.
— Това моята стая ли е? — попитах.
— Кой превари, той завари — засмя се момичето с момчешката прическа.
Игнорирах я и се обърнах към очилатото момиче.
— Здрасти, аз съм Анжела.
Все пак щяхме да живеем заедно и трябваше да се опитам да се държа приятелски.
— Оставете на мен да ви запозная — ледено се обади Морийн. — Това е Кармен. Само това ти трябва да знаеш за момента. А сега и трите тръгвайте. Отиваме на вечеря.
— Окей, окей — обади се готиното момиче. Забелязах, че имаше лек акцент. Франция, може би?
— Без повече приказки — сряза я Морийн. — И това да е последният път, когато виждам някоя от вас да бъде в чужда стая.
И трите не казахме нито дума. Морийн се обърна и изящно заслиза по стълбите надолу, все едно дефилираше на конкурса „Мис свят“.
— Всяка сутрин ще намирате графика си, закачен на таблото за съобщения във фоайето. Доста е натоварен — всъщност часовете за хранене са единственото ви свободно време. Ако случайно ви мине през ум да се разхождате навън, моментално си го избийте от главата. Разрешени са единствено кратки разходки във вътрешния двор, не по-далеч от дърветата. Ако само ви заподозрат, че сте отишли по-нататък, лошо ви се пише. Така че по-добре изобщо не си правете труда да излизате, за всеки случай. Наоколо няма нищо интересно, освен бурени и вълци.
Докато тя говореше, минахме през тъмния първи етаж. Ослушах се за звук от тракане на вилици и лъжици, но цареше пълна тишина, с изключение на тихото скърцане на дъските, докато вървяхме.
— Знам, че в началото ще се опитате да се държите гадно. Всички сме го правили. Но така само ще утежните положението си. Ще си създадете име. А повярвайте ми, не искате да имате лошо име в „Хидън Оук“.
Тя отвори една врата. Влязохме в тиха стая, която в началото помислих за библиотека. Тя ни побутна навътре и каза:
— Влизайте и сядайте, където има място. Успех. Ще се видим след месец.
„Момчешката прическа“ надникна вътре и измърмори:
— Ето, че се започва.
Кармен и аз я последвахме. Стаята беше пълна с дълги дървени маси, които имаха чекмеджета отдолу, и приличаха на всичко друго, но не и на маси за хранене. Столовете бяха подредени така, че всеки да гледа към стената и да не може да говори с никого. Всички момичета от общото събрание седяха и ядяха в пълно мълчание. Някои от тях ни погледнаха незаинтересовано. Единствените свободни места бяха най-отпред, където намръщена лелка седеше със списание в скута си и наблюдаваше момичетата, сякаш очакваше всеки момент някоя от тях да хвърли бомба. Настанихме се тихо. Пред мен стоеше стар пластмасов поднос, на който имаше купа със спагети, плуващи в нещо като разводнен доматен сос с парчета месо, половинка банан, почти изгнил от едната страна, и чаша течност, която мисля, че трябваше да мине за мляко, но приличаше на мръсна чешмяна вода.
— Ще ми подадеш ли една салфетка? — прошепна Кармен, навеждайки се към мен.
Пред нея нямаше нито една, а аз имах две. Подадох й едната с усмивка.
— Без приказки! — почти излая лелката пред нас. — Никакъв контакт през първата вечер!
Ръката ми със салфетката в нея замръзна на половината разстояние от тази на Кармен.
— Моля!?! — обади се „момчешката прическа“. — И откога да подадеш салфетка се смята за терористичен акт?