Училище за лоши момичета

След като прекарах поне час на вечерята, гледайки около себе си само намръщени лица, единственото, което исках в момента, беше да остана за малко сама. Станах и мълчаливо се затворих в банята. Вратата не се заключваше, затова седнах на тоалетната чиния и я затиснах с крака. Класическа поза на пушач. В ума ми веднага изникна картината, в която седях в подобна поза на железопътните релси във Вирджиния и пушех. Умирах за една цигара. Всъщност за каквото и да е, което можеше да се пуши.

Стените на банята бяха покрити с противен балатум, който ги правеше да изглеждат като под. По мивката имаше дълги ръждиви черти на местата, където кранчетата очевидно бяха текли с години. Душът беше разнебитен и боядисан в черно, сякаш не беше достатъчно потискащо и без това. Усетих се, че дишам толкова бързо, че краката ми се бяха разтреперани. Въздъхнах и скрих лице в ръцете си, опитвайки се да запазя самообладание.

— Мога ли да вляза за малко? — извика Кармен отвън.

— Само минутка — изчуруликах бодро аз, макар устните ми да трепереха от желание да избухна в сълзи.

Това беше един от най-неприятните навици, които бях придобила от майка ми. Да ставам извънредно мила, когато ми е най-тъжно. Опитах се да избутам мисълта за майка ми от главата си. Тя не заслужаваше да мисля за нея в момента. Трябваше да се отърва от образа й така, както тя се беше отървала от мен. Изведнъж осъзнах, че единственото време, в което щях да остана сама със себе си, щеше да бъде времето, когато спя. А сега трябваше да си измия лицето, да си взема душ и да се пъхна в леглото. Застанах пред огледалото, хващайки мивката за опора. Всичко, което трябва да направя, е да си измия лицето и да си взема душ. Само че, естествено, тоалетните ми принадлежности бяха в багажа, заключени незнайно къде. Единствените козметични продукти в банята бяха тънко парче сапун в хартиена опаковка, както в хотелите, и две шишенца до душа — в едното имаше червена течност, в другото — синя.

И това ме довърши. Идеята да си измия косата с воднистата червена пяна ме прекърши. Свих се обратно на тоалетната, притиснах лице към коленете си и се разхлипах. След няколко минути осъзнах, че наоколо беше станало необичайно тихо, направо чувах как си поемам дъх. Толкова тихо, че чувах как някой друг пред вратата също си поемаше дъх. Отворих светкавично и се озовах лице в лице с Кармен, подсмърчаща и с подуто червено лице.

— Какво правиш, за Бога? — извиках аз.

Последното нещо, което ми трябваше, беше съквартирантка, която да слухти на вратата на тоалетната. Тя ме погледна и видях как вадичките сълзи се сливат със сополите от носа й.

— Съжалявам — каза през сълзи тя. — Чух те да плачеш и аз също се разплаках.

Откъснах малко тоалетна хартия и я подадох, за да се избърше.

— Всичко е наред — сухо казах аз.

Тя си издуха шумно носа. Носеше широка тениска с лика на Джон Ленън, която на всичко отгоре й беше с няколко номера по-голяма. Може би смяташе, че е дебела и затова си я беше взела такава.

— Трябва да си махна контактните лещи — каза тя, — но нямам в какво да ги сложа, да ти се намира нещо като кутийка или… знам ли…