Училище за лоши момичета

— Можеш спокойно да кажеш „задници“.

Настъпи тишина.

— Радвам се, че сме приятелки — изръси накрая тя.

— Аз също — отвърнах и й се усмихнах. Наистина се радвах. Вярно, че не беше от най-готините, но беше добър слушател. Не би ме прецакала.

— Иска ми се да знаех какво те е довело тук — каза тя.

— На мен също — отвърнах.

Изведнъж наистина изпитах силно любопитство. Какво толкова можеше да е направила Кармен? И тогава ме осени страхотна идея. Или поне за момента ми се стори такава. Станах и издърпах леглото си до вратата.

— Не могат да ни направят нищо, ако не видят, че говорим, нали?

— Боже Господи! — разкикоти се Кармен, но не направи нищо, за да ме спре.

Стъпих с босите си крака на леглото и се надигнах на пръсти, но едва стигах до миниатюрната камера. Надигнах се колкото мога, за да завъртя екранчето с гръб към нас, но само успях да го побутна леко и то се върна в първоначалната си позиция.

— Коя от нас е по-висока? — попитах аз.

— Мисля, че аз. Със съвсем малко — отвърна тя и дойде до леглото.

Сменихме местата си. Тя се изправи на пръсти върху леглото и се протегна с всичка сила към камерата. Все още беше твърде високо. Пръстите й почти успяха да обърнат екранчето наобратно, когато изведнъж леглото се плъзна назад и тя тупна с всичка сила по дупе на земята. Седеше замаяна, стиснала в ръката си малката камерка. Успяхме! Точно тогава на вратата се почука. Направих знак към Кармен да не мърда от мястото си и като се приближих към вратата, чух как автоматичната ключалка прещрака. Отворих и видях пред себе си намръщена жена, облечена в учителска униформа.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

— Ти ли се казваш Карденас?

— Да, госпожо.

— Трябваше да бъдеш в кабинета на д-р Зилинска преди пет минути.

— Упс, вярно. Обличам се ей сегичка.

— Побързай!

Затворих вратата, нахлузих отвратителната бабешка униформа и направих жест на облекчение към Кармен, която все още седеше на земята в шок. На път към административната сграда попитах жената за името й, опитвайки се да се направя на добро и любезно момиче.

— Ако не знаеш името ми, аз няма да се чувствам задължена да знам твоето, а това е добре и за двете ни — сряза ме тя.

Странна реплика от устата на учител. Да не говорим за огромната доза негативизъм, който струеше от цялото й същество. Не лично към мен, но към света като цяло. Имах дарба да усещам негативните нотки в гласа на хората.

— А мога ли да попитам от колко време работите тук? — опитах аз отново.

— Достатъчно.

— Няколко години?

Тя въздъхна.

— Спести си въпросите за докторите. Научила съм се да не разговарям с ученичките.

— Да не би момичетата да са се държали зле с вас в миналото?

— Не съм на твоите години, дете. Не ме интересува коя от вас ме харесва и коя не.