Първите седем
- Автор: Петров Боян
- Язык: болгарский
- Жанр: Путешествия и география
Электронная книга - «Първите седем». Краткое содержание книги:
Но как се оцелява толкова дълго насред пейзаж, изпъстрен с невъобразими скални отвеси и бездънни цепнатини, където просто няма място за грешки? Как едно 17-годишно момче, мечтаещо за гигантите К2 и Канчендзьонга от книгите на Джо Таскър, ще се научи да преглъща умората и болката, да крещи „не“ в лицето на болестта?
В „Първите седем“ Боян разказва за изпитанията, провалите и успехите, които съпътстват изкачването на първите 7x8000, формирали го като отличен катерач и лидер. Книгата е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, в който детайлно се описват физическата подготовка и организацията, предшестващи експедициите към върхове над 7000 метра. Авторът не е професионален алпинист, а изследовател-зоолог, който съумява да приложи научния подход на всяка крачка от:
- Избора на връх и стил на изкачване
- Изграждането на тренировъчен режим
- Привличането на спонсори
- Подбора на подходяща екипировка
- Определянето на хранителен режим по време на експедициите
Прекосете континенти и вертикални граници заедно с един от водещите алпинисти на България, който ще ви покаже, че непостижимите
цели са само поредната илюзия на ума.
Още на първите 50 км в Иран полицейска палка спря нашия устрем. Полицаят кротко извика едно проточено: „Джезаа!“. Измъкнах от дебелата пачки с риали няколко хиляди (около 3 щатски долара) и преструвайки се, че му давам огромна сума, демонстративно му ги връчих. След още стотина километра - пак палка, пак „Джезаа!“ Този път бяха двама, а глобата двойна. След кратка сценка отново ни напуснаха няколко едри банкноти. За щастие подобни изнудвания се компенсираха с цените на горивата. Знаехме, че е евтино, но когато на първата бензиностанция ни сипаха 66 литра нафта за един долар, направо ни обхвана еуфория.
Огромна държава е Иран. Пътищата са повече от чудесни, но въпреки това са ти нужни часове, за да регистрираш, че на картата си се преместил с един сантиметър. Наближавахме столицата и трафикът ставаше все по-интензивен, табелите - все по-объркани; трябваше да се внимава. Спряхме да питаме един тукашен чичо и от дума на дума го качихме в кабината. „Наляво, надясно, напред...“, уверено редеше мустакатият иранец. След около час някъде в покрайнините на Техеран чичото посочи един булевард и каза: „Кум“. Това беше нашата цел. Връчихме му пакет бисквити и поехме в указаната посока. Термометърът в каросерията трайно се установи над 35°С, а навън беше 42°С. Надморската височина не падаше под 1000 м. Около полунощ обикновено избирахме осветена бензиностанция или заведение и мигновено заспивахме. На втория ден от прекосяването на Иран пак ни спряха полицаи. Взеха паспорта на шофьора и така се заредиха часове чакане. По някое време дойде полицейски автомобил, един военен скочи в кабината на камиона и потеглихме. Поради опасност от бандитски нападения чужденците трябвало да бъдат ескортирани, затова изминахме с охрана около 150 км. Почакахме близо час пред някакъв полицейски участък, върнаха ни паспорта и ние побързахме да изчезнем. Движехме се из най-равнинните местности досега. Единствените знаци по правия като струна път бяха „Внимание Камили“. След многочасово каране стигнахме до граничния пост будка с бариера и няколко спящи войници. Налагаше се да заредим и тръгнахме из селото да търсим гориво. Добре, че нощният патрул ни продаде една туба. Капнали от умора, намерихме един портал с лампа и към 3 ч. сутринта легнахме да спим. Заранта с изненада видяхме, че зад нас се е образувала опашка от коли. Оказа се, че сме спали на входа на единствената бензиностанция в селото, затова щом отвори, бяхме едни от първите, които заредиха. Минахме доста бързо иранската граница и скоро се озовахме пред табелата „Welcome to Islamic Republic of Pakistan“.
Мигом ни обкръжиха чейнчаджии и разни дребни търговци. Оправихме паспортите и един от полицаите ни преведе през лабиринт от сокаци, порутени сгради и прахоляк. Спряхме в огромен двор и след известно лутане успяхме да намерим вратата, където се предполагаше, че е митницата. В стаята лежаха разни чиновници, които не се заинтересуваха нито от багажа, нито от документите ни. Удариха печати по разните ни книжа и дадоха свободно. Пред нас се откри неясен тесен път, водещ нейде към пустинята. Поехме по него с камиона и скоро се усетихме, че движението е обратно. Така навигаторът се превърна в помощник-шофьор, който казваше кога да се изпреварва. Клаксонът стана задължителен елемент от движението. Нашият, за съжаление, беше твърде слабичък в сравнение с проглушаващите ушите свирки на камиони. По пътя се движеха само камиони и автобуси, които бяха по-големи от возилото ни и винаги ни избутваха встрани. Пясъчната буря през последните два дни изпълваше всичко около нас и ни лишаваше от видимост. Прекосявахме най-бедната и слабо населена пакистанска провинция - Белуджистан. Периодично подминавахме разни села, в които полуголи хора, чието единствено занимание очевидно беше да гледат кой минава по пътя, седяха пред ниски, измазани с глина землянки.
При едно от спиранията ни полиглотът Бомбата завърза разговор на чист български с местен жител: „Ти откъде си бе, момче?“. Онзи кима и мига. „От тук е съсредоточено превежда Бомбата. - А тези дини хубави ли са?“. Онзи пак кима и мига. Бомбата констатира: „Хубави са, да вземем две“. Отстрани приличаше на диалог, но всъщност си беше абсолютен монолог. По тъмно преодоляхме три високи прохода и в 2 ч. след полунощ стигнахме до Куета областния център. Поспахме малко и потеглихме с изгрева. Постепенно иъгят започна да се спуска и от около 2000 м се снижихме до 200 м н.в. Лъхнаха ни горещи вълни, а отзад в камиона още призори беше 35°С. Пътят беше доста разбит и всичко в каросерията се покри с дебел слой ситен пясък. Ситен прахоляк изпълваше дробовете ни. Към обяд в каросерията вече се пържехме на 42°С и умирахме от жажда. За щастие открихме, ме покрай джамиите винаги има вода, с която поклонниците си мият краката. Когато спряхме да напълним резервоара с нафта обаче, ни свършиха рупиите. Оказа се, че дори и в градовете банките не обменят валута. След няколко проверени банки един клонов директор на „Муслим къмършъл банк“ ни почерпи с чай и ни обмени 50 долара, което спаси положението. Понесохме се уверено по оставащите ни близо 800 км и събирахме впечатления. Местните камиони са доста колоритна гледка. Всички до един са богато декорирани с дървени и метални орнаменти, отвсякъде висят синджири, стърчат антенни, шарени пръчки и какво ли още не. Кабината е специално разширена с дървени врати и вътре обикновено се подвизават разни пътници, всеки от които с някаква помощна функция. Допълнителни прегради, високи няколко метра, увеличават обема на каросерията поне двойно. Покривът върху кабината е платформа, специално пригодена за превоз на пътници. Цената на всички тези „подобрения“ и декорации се оказа почти колкото тази на самия камион.