Първите седем

Араратският масив се намира в Източна Турция, съвсем близо до границата е Армения и Иран. В геологично отношение масивът е късно плиоценски страто вулкан е триетажен строеж и е изграден от базалти и андезитобазалти. Двата близко разположени конусообразни върха. Голям Арарат (Buyuk Agri, 5137 м) и Малък Арарат (Kucuk Agri, 3925 м), са двата най-големи вулкана на Арменското плато. Връхните части на Големия Арарат, намиращи се над 5000 м, са вечно покрити с ледена шапка, от която в почти всички страни се спускат ледени езици. Някои от тези езици достигат до 4200 м. Изходен пункт за изкачването е град Догубаязит, разположен на около 20 км от южната основа на конуса. Обикновено с камиони или коли с висока проходимост се достига докъм 2800 м, откъдето започва пътеката за базовия лагер (Yesil kamp), който е разположен на 3200 м.

От 1999 г. Турската федерация по алпинизъм започна да организира ежегодни международни изкачвания на връх Арарат. Първа покана за участие в проявата пристигна в офиса на БАК[1] през септември 1999 г. и в края на октомври същата година Николай Петков (БАК) и Веселин Стефанов (В. Търново) заминаха за участие в първата среща. Въпреки упоритите опити поради прясно навалял сняг, гъста мъгла и силен вятър никой от групата не успя да изкачи върха.

След размяна на няколко факса с Турската федерация по алпинизъм в периода юли-август 2000 г. се стигна до споразумението за участието на отбор от десет български алпинисти вместо предлагания първоначално състав от четирима души. В крайния състав на отбора взеха участие Валерия Цолова и Боян Петров (София), Явор Асенов (Русе), Тако Младенов (Пловдив), Иван Павлов, Йордан Балканджиев, Веселин Стефанов (В. Търново), Диньо Томов, Георги Пеев и Димитър Райков (Сливен). Визите извадихме без проблеми от посолството в София и от консулството в Бургас. Според изпратената ни програма за мероприятието всички участници трябваше да се съберат в Ерзурум на 26.08.2000 г. Оттам отпътувахме за Догубаязит, за да участваме в церемонията по откриване на проявата. С характерната за турците помпозност и официалност беше даден стартът на изкачването в присъствието на около 120 участници от 11 държави.

На 28.08. сутринта се натоварихме на три камиона и потеглихме. Спряхме в едно поделение за командоси, откъдето към нас се присъединиха около десет войници и няколко офицери, въоръжени с автомати и леки картечници. Конвоят беше по-скоро демонстрация на възможности, отколкото необходима охрана на групата ни. При всяко по-дълго спиране на камионите войниците се разпръсваха и заемаха положение за отбрана. На другия ден се качихме до щурмовия лагер на 4200 м.

На 30.08. тръгнахме нагоре в 5:45 ч. под ръководството на 64-годишния водач Исмет. Задминавайки две от групите преди нас, към 9:15 ч. стигнахме в началото на ледниковата шапка и спряхме, за да сложим котките. Към върха следваше полегнал склон с наклон около 20 градуса, на който домакините ни бяха фиксирали парапети. Само с щеки и котки крачех бързо нагоре и в 9:45 ч. стигнах върха. Първият ми петхилядник! За миг останах леко разочарован, че усилията за качването му бяха прекадено малко, нямаше драматизъм и всичко беше минало твърде гладко. Вятърът беше доста силен (около 80 км/ч), но всички размахваха знамена и се опитваха да съобщят за успеха по мобилните си телефони. На самия връх имаше една наметна плоча и два забити метални пръта. В 10:15 ч. всички българи се събрахме и си направихме групова снимка със знамето.