Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      Хубав изглед - отбеляза Бъргър, като гледаше през прозореца.

-      Нали? Наистина е красив.

От леглото Райм виждаше само ясното небе над „Сентрал парк“. То и птиците бяха единствената му гледка, откак­то се бе върнал от болницата преди две години и половина. Държеше щорите спуснати през повечето време.

Том бе извъртял работодателя си настрана и се занима­ваше да вкарва катетър в пикочния му мехур, което се нала­гаше да се прави през пет-шест часа. След парализиране сфинктерите остават или постоянно отпуснати, или постоянно сви­ти. Райм бе имал късмета да останат в свито положение - късмет, ако се намери доброволец да вкарва катетър през безчувствения уретер по четири пъти на ден.

Доктор Бъргър наблюдаваше процедурата с професионал­но внимание, но на Райм тази липса на дискретност не му нап­рави впечатление. Първото нещо, с което се разделят парали- тиците, е срамежливостта. Въпреки че понякога изпитват же­лание да скрият тялото си от всичко, при оскърбителните про­цедури, като миене, отцеждане на урината, медицински прег­леди, сериозните паралитици, истинските паралитици, кора­вите паралитици хич не ги е грижа. В първата болница, където бе лежал Райм, след като някой пациент се върнеше от купон или среща, останалите му другари по съдба се втурваха с инва­лидните си колички, за да проверят количеството на урината му, което бе сигурен показател за това, дали мероприятието е било успешно. Веднъж Райм спечели възхищението на другите от стаята, като достигна рекорд от 1,40 литра.

-      Погледнете корниза, докторе. Вижте какви ангели па­зители си имам.

-      Я! Соколи.

-      Соколи скитници. Обикновено гнездят по-нависоко. Не знам защо са избрали да живеят точно на моя прозорец.

Бъргър погледа соколите, после пусна завесата и се отд­ръпна от прозореца. Пернатите не го интересуваха особено.

Не беше едър, но изглеждаше в добра форма. Райм пред­положи, че тича за здраве. Изглеждаше на четиридесет и ня­колко години, но нямаше нито един бял косъм и лицето му бе младо.

-      Е това се вика легло.

-      Харесва ли ви?

Леглото бе „Клинитрон“, огромна правоъгълна мебел. Съдържаше сгъстен въздух и почти един тон стъклени зърна със силиконово покритие. Въздухът струеше между зърната. Ако Райм можеше да чувства, щеше да си мисли, че плува.

Бъргър пиеше кафе. Когато му донесе чашата, Том за­въртя очи и прошепна: „Много гостоприемни станахме.“ Пос­ле излезе.

-      Казахте, че сте били полицай - осведоми се Бъргър.

-      Да. Началник на криминологията в нюйоркската по­лиция.

-      Простреляли ли са ви?

-      Не. Претърсвахме мястото на едно убийство. Някак­ви работници намерили труп в една строяща се станция на метрото. Млад полицай, който бе изчезнал преди шест месе­ца - тогава вилнееше един сериен убиец, който застрелваше полицаи. Получих нареждане да се занимая лично със слу­чая. Докато обикалях, една греда поддаде. Останах под земя­та четири часа.