Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      Началникът ми. Има ти пълно доверие.

-      И как - попита Райм със скромна усмивка - ще се почувства капитан Перети, като научи за този вот на недове­рие към него?

Селито стана и закрачи из стаята, започна да оглежда купчините списания: „форензик сайънс ревю“, каталози на компанията за научна екипировка „Хардинг и Бойл“, годиш­ника на Скотланд Ярд, списанието на Американския колеж за криминолози, „Доклади на Американското дружество на съдебните следователи“, „форензикс“, списанието на Меж­дународния институт по криминология.

-      Погледни ги - подкани го Райм. - Броевете са от пре­ди векове. Потънали са в прах.

-      Тук всичко е потънало в прах, Линк. Защо не си поразмърдаш задника и не подредиш тази кочина?

Банкс изглеждаше ужасен от тези думи. Райм едва се сдържа да не избухне в смях. Раздразнението му бе премина­ло и сега се забавляваше. Съжали, че със Селито вече не се виждаха, но бързо се отърси от това чувство:

-      Съжалявам, не мога да ви помогна.

-      От понеделник започва мирна конференция. Трябва...

-      Каква конференция?

-      В ООН. Посланици, държавни глави. В града ще прис­тигнат десет хиляди важни клечки. Чу ли за онова нещо в Лондон преди два дни?

-      „Нещо“ ли?

-      Опитали се да взривят хотела, където се провеждала среща на ЮНЕСКО. Кметът умира от страх, че някой може да направи същото и тук. Не иска да вижда неприятни заг­лавни страници в „Пост“.

-      Май има още един малък проблем - добави кисело Райм. - Госпожица Тами Джййн надали ще се забавлява на връщане вкъщи.

-      Джери, кажи му подробностите. Подразни апетита му.

Банкс насочи вниманието си от краката на Райм към лег­лото му, което (както самият Райм си призна) бе далеч по-ин­тересно. Особено контролното табло. Приличаше на нещо ка­то космически кораб и струваше почти също толкова скъпо.

-      Десет часа след отвличането намерихме мъжа, Джон Улбрехт, прострелян и заровен жив край релсите на желез­ницата близо до кръстовището на Тридесет и седма и Едина­десето авеню - каза Банкс. - Беше мъртъв. Но е заровен жив. Прострелян е с калибър 0.32 - Банкс вдигна поглед и уточни:

-      Това е като „Хонда Акорд“ сред куршумите.

„Значи убиецът си пада по екзотичните оръжия - помис­ли си Райм. - Този Банкс изглежда умен. Единственото, от което страда, е младостта: може да я надживее, а може и не.“ По отношение на себе си Линкълн Райм смяташе, че никога не е бил млад.

-      От каква цев са изстреляни?

-      Шест нареза, лява резба.

-      Значи убиецът има „Колт“ - заключи Райм и поглед­на схемата на местопрестъплението.

-      Казахте „убиец“ - продължи младият детектив. - Всъщност са „убийци“.

-      Какво?

-      Двама души. Има две следи от стъпки около гроба и под желязната стълба, водеща нагоре към улицата.

-      Има ли някакви отпечатъци по стълбата?

-      Не. Избърсали са я. Добре са се справили. Следите оти­ват до гроба, после се връщат към стълбата. Така или иначе, трябва да са били двама, за да завлекат жертвата. Тежи пове­че от деветдесет кила. Сам човек не може да го занесе.