Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
— Да, разбирам — съгласи се Настя. — Да сваря още кафе?
— Ако може, чай — помоли Катерина.
Настя стана, за да запари чай, и разбра, че е огладняла. А и Льошка сигурно е гладен, но проявява деликатност и търпи. Интересно, дали ще е удобно да й предложи да вечерят заедно? Сигурно не.
Тя се извини и отиде в стаята. Льошка работеше на компютъра и хрупаше фъстъци, като вземаше наведнъж по няколко от дълбоката метална купичка.
— Льоша, гладен ли си? Да ти донеса да хапнеш нещо?
Той завъртя глава и посочи с пръст купичката.
— Няма нужда, преядох с фъстъци. Освен може би чай, горещ и да е повечко.
— Сега ще се запари и ще ти донеса. А един малък сандвич, какво ще кажеш?
— Ще се пръсна — уверено прогнозира Чистяков. — Само чай. И не ме разсейвай, и без това съм закъсал с времето.
На Катерина тя все пак предложи сандвичи, но тя отказа, а на Настя, кой знае защо, й беше неудобно да яде сама.
— Но ако Василий е такъв, какъвто го описахте, тоест, повече обича да се забавлява, отколкото да се труди, това някак не се връзва с поведението му вчера, когато са донесли сака с фалшивата бомба — продължи тя и отпи от чая. — Вижте, той е проявил завидно благоразумие, когато е предлагал да извикате милиция, и е намерил достатъчно солидни аргументи. А нали лекомислената младеж не признава милицията и съответно не обича да я търси.
— Ох, Настя, та това е съшито с бели конци! — усмихна се Славчикова. — Той толкова се гордееше със себе си, с това, че не се уплаши да отвори кутията и съумя да разпознае фалшификацията, а не изпадна в паника като всички останали. Вчера той беше герой и искаше да останем по-дълго с това впечатление. Искаше да дойде милиция, та да го разпитват, и то неведнъж, а той всеки път да разказва как е било всичко, как е отворил кутията и как се е сетил, а всички да се възхищават и да казват: охо, колко е умен и храбър! Пък и това е повод за известност. Нали е съавтор, един от „Богуславски“, и от него често вземат интервюта, както и от нас с Богданов, а след такава история нямаше да се отървем от журналисти. Но вашите въпроси… — Тя внимателно погледна Настя и безличното й лице за миг стана по-изразително. — Василий заинтересува ли ви с нещо? Нещо ви накара да застанете нащрек, така ли?
— Не, просто си помислих, че може самият той да е организирал този сак с фалшивата бомба. Защо не? Именно от съображенията, които току-що ми изложихте вие. Омръзнало му е да бъде един от тримата, и то на третата позиция, поискал е да се открои от троицата или поне да се изкачи на по-висока позиция в списъка. Казахте, че се случва да дава любопитни сюжетни идеи, значи, по принцип е в състояние да измисли нещо интересно. Той единствен е настоявал Богданов да отвори сака и да види подаръка. Убеждавал го е да се обърне към милицията. Това невъзможно ли ви се струва?
Катерина дълго се взира в чашата и не се разбираше дали оценява на око колко силна е запарката, като се ориентира по цвета на напитката, или брои промъкналите се през мрежичката листенца, или пък мисли.
— Аз мисля, Настя, че това е напълно възможно. Не ми беше хрумвало, но… Напълно е възможно. Това отговаря на стила и характера на Васка. Ами воплите на Глафира за отравянето? Ами стъклата на колата?
— Счупените стъкла на колата са обикновено престъпление, всеки ден в Москва се извършват десетки, стотици такива. Към милицията се обръщат само хора, които искат да получат застраховка, а останалите дори не съобщават, ако нищо не е откраднато от колата. Колкото до вашата Глафира, тя е старица, какво искате от нея? На много жени на нейната възраст вече им се привиждат извънземни в стаята.
— Не сте права — разпалено възрази Катерина, — Глафира Митрофановна е абсолютно запазена интелектуално, има прекрасен слух, добро зрение и е бодра и много активна. При нея няма и следа от старческо слабоумие.
„Бодра, активна, с добро зрение и никакво слабоумие… На колко е тя, на осемдесет и три? — помисли си Настя. — А аз съм само на четирийсет и три и вече смятам, че животът ми е свършил и не ме очаква нищо в бъдеще. Пасивна съм и изобщо не съм бодра, имам лошо зрение, изхабени нерви и всички признаци на наближаващо слабоумие. А какво ще стане с мен, когато доживея до възрастта на Глафира? И ще доживея ли?“
— Значи, има хора, които по едни или други причини не обичат Глеб Борисович, и неговата домашна помощница знае това — сви рамене тя. — И жената смята, че тези хора може да му напакостят. Тя просто предполага, разбирате ли, Катя? Така мисли. Не е задължително да се окаже истина. Това е всичко. Нали самата вие ме уверявахте, че никой не е подхвърлял отрова в супата, че тя се е вкиснала сама. А ако супата се е вкиснала поради естествени причини, стъклата са избили някакви крадци, които не са намерили нищо за крадене, а бомбата е организирал Василий, тогава вие изобщо няма за какво да се тревожите. Нищо не заплашва нито вас, нито децата ви.