Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
— Далеч съм от мисълта, че някой е искал да отрови Богданов, а същевременно и всички нас, това, разбира се, е пълна глупост. Супата просто е вкиснала, случва се на всяка домакиня. Но Глафира крещеше, че са искали да я отровят, а Богданов само й каза да млъкне, разбираш ли? Не се учуди, не попита кой и защо, а й нареди да млъкне. Тоест, те са имали основания да се тревожат. Нашият Глеб Борисович се е набъркал в някакви тъмни дела и аз нямаше да се тревожа за това, ако не бяхме заплашени аз и Вася. А заплаха има. Някой иска да си разчисти сметките с Глеб, но при това можем да пострадаме и Вася, и аз. Значи, в крайна сметка — и ти, и децата. Това, както се досещаш, не ми харесва.
— Защо твоят Богданов не иска да потърси милицията? — попита Славчиков.
— Откъде да знам? Категорично не иска — и толкоз.
— Тогава я потърси ти. Василий е прав, стъклата са една глупост, но фалшивата бомба не може да се оставя просто така.
— Не мога, Володенка. Разбери, Богданов е против милицията. И ако аз му се противопоставя, ще се скараме завинаги. А какво ще стане тогава с проекта?
— Абе да върви по дяволите! — тросна се Владимир Иванович. — Животът ти е по-важен.
— Ами парите, Володя? — тихо попита Катерина. — Книгите на Василий Богуславски са лидери по продажби и ако ме изхвърлят от проекта, никъде вече няма да мога да печеля толкова. Нали си спомняш колко ми плащаха, когато работех сама. А сега ще ми плащат още по-малко, защото това, което умея да правя, не се търси толкова. За мен е важно да запазя и проекта, и участието си в него. А ако с Глеб се случи нещо, проектът ще се провали, защото никой друг не умее да пише като него и когото и да вземем на мястото на Богданов, книгите вече няма да бъдат същите, ще бъдат по-слаби. И продажбите постепенно ще паднат.
— Е, добре, щом не можеш да потърсиш милицията, какво може да се направи? Ти какво предлагаш?
— Искам с това да се заеме сериозен и умен човек и да изясни всичко. Може да няма нищо сериозно и никой да не заплашва Богданов, стъклата да е счупил несръчен крадец, а бомбата да е просто глупава, злобна шега. Знае ли човек какви недоброжелатели може да има Глеб. Но тогава аз поне ще знам, че нито за Вася, нито за мен има някаква опасност. И ще се успокоя.
— А ако има опасност?
Владимир Иванович се разтревожи съвсем сериозно. Едно е да не обичаш жена си и да избягваш отношенията с нея и съвсем друго — да допуснеш, че тя може да загине. Не, не и не!
— Катя, според мен разсъждаваш глупаво — строго каза той. — Трябва не да търсим сериозен човек, а да отидеш в милицията и да напишеш заявление.
— За какво?
— Заявление, че… Да, права си — тъжно се усмихна Славчиков, — юридическите норми у нас са просто прекрасни. Няма да те признаят за потърпевша, нали сакът с фалшивата бомба е бил адресиран конкретно до Богданов. А той отказва да напише заявление. Обаче браво на Васка, а? — оживи се той. — Не се е уплашил да отвори сака, да бръкне в кутията! Браво!
— Браво, да — съгласи се Катерина. — И аз не очаквах от него такова мъжество. Е, та какво ще правим, Володенка? Ти ще можеш ли да ми помогнеш? Толкова години вече общуваш с милиционери, сигурно се сещаш за някои грамотни оперативни работници или следователи, които биха могли да се ориентират в тази история.
— Сещам се — кимна той, — само че няма да е лесно да убедя някого.
— Срещу заплащане — уточни жена му. — Не просто така. Освен това аз бих искала, ако е възможно, това да бъде жена.
— Жена ли? — учуди се той. — Защо?
— Защото — напълно аргументирано отговори Катерина — с мъж ще ми е трудно. Работата е такава една… хлъзгава, деликатна, трудна за разбиране, и моите усещания са някак смътни, фактите са малко, а емоциите и подозренията — много. Един мъж няма да ме разбере така добре, както една жена.
— Защо смяташ така?
— Ами ето… ти нали не ме разбра.
Владимир Иванович се намръщи. Някъде вече бе чувал тези думи, или не тези, но подобни, със същия смисъл. Съвсем наскоро ги бе чул, преди две-три седмици… Може би ги бе изрекла пак Катерина? Не, не беше Катерина. Тогава кой? А, да, онази жена от „Петровка“, която се яви на изпит. Точно тогава Славчиков беше член на комисията заедно с първия съпруг на Катерина, ядоса се, изгуби здравия си разум, влезе в никому ненужна полемика, замалко не настоя на жената да пишат двойка, макар че тя говори повече от прилично, и тоя мизерник, бившият на Катя, смяташе, че трябва направо да й пишат отличен, а той, Славчиков, се опъна просто напук на него. И някой от членовете на комисията май каза, че тя била дъщеря на… Чия ли дъщеря беше, господи боже мой? Излетяло му е от главата. Да можеше да си спомни кой точно го каза, щеше да му звънне и да го пита… Май Городецки. Не, не Городецки, а Яковлев. Точно така, Яковлев от Московския университет на МВР. Той май дори спомена, че бащата на тази жена работи заедно с него, но в друга катедра.