Грешката на президента

Красивият млад мъж я докарал до дома й и рицарски помогнал да внесе чантите. Запознал се с момичетата. Подържал на коленете си Танюшка. След месец немските лекари вече оперирали момиченцето. А след още половин година нейната мама се омъжила за втори път.

Колко жалко, съкрушаваше се ти, че твоят самолет излита точно час преди да кацне този на Санка.

Всъщност ти, разбира се, никъде не отлетя.

Ти го причака, когато той се разхождаше сам по плажа. Антон Антонович не те позна и замислено премина край теб. „Санка“ — хрипкаво каза ти зад гърба му. Той направи още две крачки, после трепна, сякаш го удари ток, и се обърна. Ти свали слънчевите си очила и го гледаше, седейки на бялата пластмасова скамейка. Ти имаше ново лице. И променени, обезцветени очи.

„Альошка! — каза бившият ти другар. — Альошка! Скунксик…“ Пристъпи към теб, сякаш се канеше да те прегърне. Спря. Извърна очи. И заплака.

Самият той бе почти същият. Дори не беше напълнял.

Ти плесна с ръка на мястото до себе си. Санка седна, изсекна се и въздъхна. „Хайде — каза той. — Аз въобще си знаех, че си жив и ще дойдеш. Вече съм им оформил документите за всичко. На тях.“ — И той кимна с глава към розовеещата от вечерното слънце фасада на хотела.

Ти можеше да направиш едно премерено движение с показалеца и щяха да намерят Антон Андреевич Меншов, скоропостижно починал от сърдечен пристъп. Той го разбираше не по-зле от теб.

„Как я караш, как са нашите? — попита ти. — Как е Дрозда?“ Санка започна да разказва. Говореше кратко, без да се опитва да печели време. „Ти самият как си?“ — попита той, след като изложи нещата, повечето от което ти знаеше и без него. Ти се усмихна: „А аз, Санка, се писах килър. Чу ли за дъщерята на Тарантино?“

Санка искаше да се възхити, после сведе глава и каза: „Няма да се опъвам. Само направи ми тая добрина… въобще… Ленка да не се досети. Става ли?“

„Един въпрос — каза ти. — Тогава нарочно ли не ме улучи?“

Той поклати глава:

„Не. Ти мръдна.“

Да, Санка беше получил отделна задача. От самия Шилов. Лично. Какво да прави…

Ти почувства как те заболя отвътре, там, където на сантиметри от сърцето беше минал някога Санкиният куршум.

„Лъжеш! — каза ти, давайки му шанс. — От такова разстояние ти прострелваше задниците на мухите!“

Той попита:

„Аз какво — да стана? Или да легна?“

Ти каза:

„Върви си, Санка.“

Той те погледна с неразбиращи очи и ти търпеливо повтори:

„Върви, Санка. Момичетата те чакат.“

Десет крачки той не се оглеждаше, чакаше кога ще се случи това. После се огледа, но теб вече те нямаше на бялата пластмасова пейка. И въобще никъде на пустия, открит от всички страни плаж.

Ти се шля по брега, докато слънцето не докосна водата. Тогава се съблече, влезе в океана и заплува. Без да бързаш, гребеше далеч от брега. Просто напред и напред. Ти беше много добър плувец, но всеки плувец рано или късно се уморява. Или, което е по-вероятно, ще се появи някоя акула, излязла на вечеря. Интересно, дали ще усетиш приближаването и?… Или ще забележиш едва когато ти отхапе половината тяло…