Ръката на пророка [bg]

49.

— Чухте гласа му, професор Филипс — каза Тренкавел по джиесема. — Уверихте се, че е жив. Поне засега. Но достатъчно ме познавате и убеден съм, не се съмнявате, че без колебание ще го застрелям, ако се опитате да ме изиграете.

— Книгата не е у мен, Раймон. Кълна се.

— Тогава мъжът ви ще умре. Сбогом, професоре.

— Не! Чакайте!

— Слушам ви.

— У Джейми е.

Тренкавел се беше надявал да види пак своя приятел.

— Кажете му да ни чака при паметника на Бийтън — нареди той. — От Йона карайте по А осемстотин четирийсет и девет. Почти до…

— Джейми знае къде е, аз също.

— Е, тогава ще имаме удоволствието и от вашата очарователна компания. Много мило. Джейми, вие и мъжът ви.

— Ще отнеме известно време — отвърна Катлийн. — Джейми ще дойде от Тобърмори.

— Чакам много отдавна, мога да потърпя още малко. Само гледайте да носи книгата, иначе мъжът ви ще умре. И моля ви, да не вземе да ви хрумне да се обърнете към полицията. Иначе ще се погрижа съпругът ви да страда, преди да го убия.

— Обещавам, Раймон. Никаква полиция.

— Е, все пак става дума за живота на мъжа ви, професоре.

Тренкавел затвори и потупа пленника си по темето с цевта на револвера.

— Продължавай да караш. Ще ти кажа къде да завиеш.

Наведе се напред и опря ръце на предната облегалка. От топлината в купето и лекото поклащане на колата започваше да му се вие свят. Усещаше смрадта, която се носеше от тялото му — пот, примесена с кръв.

Бързо отвори прозореца, подаде глава навън и остави студения влажен въздух да облее лицето му. Почувства се по-добре. Остави погледа си да следи фаровете на джипа, чиито лъчи се отразяваха в лъщящата ниско стелеща се мъгла. Времето постепенно забави ход и спря. Той продължи да се взира в призрачната пелена и след малко оттам изплува Елен.

„Какво ще правиш, когато всичко това приключи, Раймон, след като посрещнеш бъдещето?“

„Ще живея“.

„Защо?“ — Въпросът изсвистя край ушите му.

„Ъъъ… не знам. За какво да живея?“

„Не знам, Раймон. За какво би трябвало да живееш?“

„Не знам“.

Докато минаваше през селцето Бунесан, в което цареше пълно мъртвило заради късния час и лошото време, Катлийн видя възрастна жена да бута количка край пътя.

Видът на тази старица, вършеща нещо толкова тривиално, кой знае защо й помогна да повярва в реалността на всичко това… Да се убеди, че не сънува кошмар… Но когато погледна в огледалото, жената се беше скрила в мъглата.

Катлийн отново се почувства съвсем сама и се опита да не обръща внимание на буцата в гърлото си и да се съсредоточи върху хлъзгавия път. Времето пак се разваляше. Привечерната светлина се процеждаше през дъждовните облаци и сливаше пейзажа в еднообразна сивота, която й приличаше на гъст дим. Катлийн погледна наляво и видя покритата с бяла пяна повърхност на Лох Скридийн.