Ръката на пророка [bg]

Тренкавел беше видял достатъчно. Хвърли две банкноти на масата и излезе от ресторанта. Вятърът се усилваше и благодарение на неговата резливост, силния чай и кифличката французинът се почувства много по-добре.

Тръгна по кея, но рязко спря и се обърна, когато от внезапно насъбралата се тълпа репортери се измъкна Катлийн Филипс. Археоложката го подмина и очевидно се насочи обратно към „Сейнтс Ландинг“. Още преди да се отдалечи от него, Раймон разбра, че не е нужно да се крие. Изглеждаше прекалено потънала в мислите си, за да го забележи.

Тренкавел тръгна по рампата, плати таксата и се качи по стълбичката на горната палуба.

Беше късна есен и въпреки полицията и медиите на ферибота почти нямаше пътници. Само две по-възрастни жени, една млада двойка и мъжът, когото изпращаше Катлийн Филипс.

Раймон отиде при него, усмихна се, кимна, опря ръце на парапета и загледа две хлапета, които хранеха чайките край кея.

— Йона е невероятно красив остров — произнесе с американски акцент.

— Моля? — Мъжът го погледна с малко замаяно изражение.

— Казах, че Йона е много красив остров.

Лицето на другия стана сурово.

— Аха.

— Жената, с която разговаряхте, не беше ли доктор Катлийн Филипс? Откривателката на онази древна книга, която са откраднали? Намерили ли са я?

— Тя е моя съпруга. Не, крадецът избягал с книгата. Ъъъ… бихте ли ме извинили…

— Разбира се. Приятен ден.

Мъжът кимна отсечено и се отдалечи към другия край на ферибота.

Докато корабът отплаваше, Тренкавел наблюдаваше Филипс, който отиде на кърмата, надвеси се над парапета и се вторачи в посоката на хотел „Сейнтс Ландинг“. Той казваше истината, поне доколкото я знаеше. Следователно кодексът бе или у професор Филипс, или у Камерън. А може и да го бяха скрили някъде. Беше сигурно само едно: тя знаеше къде е книгата.

Докато слизаше след мъжа от ферибота, Тренкавел вдигна поглед към небето. Вече не валеше и залезът обагряше облаците в цвят на излъскан бакър.

Французинът поизчака съпругът на Катлийн да пресече паркинга и да се насочи към джипа си „Воксхол Фронтера“. Когато вдигна капака на багажника да хвърли сака си вътре, Раймон ускори крачка.

— Извинете? — извика той и леко се затича към колата. — Господин Филипс?

Мъжът затръшна багажника, позна го от ферибота, намръщи се и измърмори нещо под нос.

— Бихте ли ме закарали до „Кинлох Ин“? — попита Тренкавел. — Щях да пътувам на стоп, обаче вече мръква. — Той се усмихна стеснително. — Май останах на Йона прекалено дълго.

— Съжалявам — поклати глава Филипс. — Никога не качвам…