Колимски разкази [bg]

Защото смъртта на Сталин не бе направила на нас, много препатилите, нужното впечатление.

Отдавна вече свиреше някаква небесна музика, когато запълзяхме напред. Никой не каза нито дума — всеки сам смилаше новината.

Вече се виждаха светлините на селището. Да посрещнат пълзящите бяха дошли съпруги, подчинени и началници. Мен не ме посрещна никой — трябваше сам да се довлека до бараката, до стаята, до леглото си, да запаля и разгоря ламаринената печка. И когато се стоплих, когато се нагълтах с гореща вода, стоплена в едно канче направо в печката, върху горящите дърва, се изправих пред огъня, усещайки как топлата светлина пробягва по лицето ми — все пак не цялата кожа бе измръзнала отпреди това, имаше и оцелели петна, късчета, части. Бях решил.

На другия ден подадох молба за напускане.

— Напускането е в божиите ръце — каза ми с насмешка началникът на района, но прие заявлението ми и то замина с поредния куриер.

„На Колима съм от седемнадесет години. Моля да ми позволите да напусна. Като на бивш затворник годините, прекарани тук, не ми се водят за прослужени, не получавам никакви допълнителни начисления. Държавата няма да има почти никакви разходи във връзка с напускането ми. Моля ви.“ Две седмици по-късно получих отговор-отказ без каквато и да било мотивация. Веднага написах протест до прокурора с настояване той да се намеси и така нататък.

Работата беше там, че щом се появи някаква надежда — трябва да бъдат свалени или строшени всякаквите юридически окови: за да не ме спрат формалностите, хартийките. Най-вероятно бе кореспонденцията ми да е излишна. Ами ако…

В клуба свалиха портретите на Берия, а аз все пишех ли, пишех… Арестуването на Берия не ми вдъхна допълнителна надежда. Онези събития сякаш ставаха сами по себе си и тайната им връзка с моята съдба не се усещаше явно. Не за Берия ми трябваше да мисля.

Прокурорът ми отговори след две седмици. Той беше заемал високи постове в съседното управление. Уволнили го и го прехвърлили в нашия затънтен край. Жена му въртяла търговия с шевни машини, продавала ги десет пъти по-скъпо — дори бяха написали фейлетон за това. Прокурорът опитал да се отбранява с най-привичното оръжие — пишел доноси, че дневалният на началника на управлението Азбукин продава на затворниците по десет рубли цигарата с махорка. А махорката я получавал в колети от „континента“ — със самолети, едва ли не като дипломатическа поща, по специални багажни норми за висшето началство, а понякога — без каквито и да било ограничения. На трапезата си началникът на управлението, пишел той, всеки ден събирал по двадесет души и никакво полярно заплащане, никакви възнаграждения за прослужени години не можели да покрият разходите за виното и плодовете. Началникът на управлението много държал на семейния уют, бил баща на две деца. Всичките си разходи покривал от продажбата на махорката — десет рубли за саморъчно свита цигара — ами за осем кибритени кутийки, за шестдесет цигари от една пачка-осминка? Шестстотин рубли за осминка, за петдесет грама — заслужавало си.