Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Колимски разкази [bg]

Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:

В книгата са включени разкази от различни книги на Варлам Шаламов. Авторът едва ли се нуждае от представяне, но ето няколко изречения от предговора на книгата: Написаното от Варлам Шаламов не съдържа проповеди и обвинения. Те са неуместни, тъй като Колимски разкази са писани не от позициите на някой, който наблюдава  или си припомня лагерния свят, а от позициите на този, който го преживява и го преживява непосредствено, в момента.  Именно тази сюрреална анихилация на всичко хуманно, тази драматична и понякога просто немислима деградация на човешката същност иска да ни внуши Шаламов чрез своите разкази, това е неговият документ и той  знае много добре, че този документ сам по себе си, с цялото ужасяващо равнодушие на неговите герои, е най-страшното обвинение, което може да бъде написано. Текстът е сякаш срез със скалпел, разкриващ метастазите на един съсипан свят, разтърсваща сага за обезчовечаването, за пълния и безусловен разпад на всичко, което създава и крепи човешката индивидуалност.  Само че този скалпел пронизва и самите нас, впива в нас своите разтърсващи визии, провокира собствената ни нравствена издържливост, заставя ни да заемем мястото на жертвите и да отговорим на въпроса: как бихме постъпили, какви бихме били на тяхно място и нашата забрава на тяхната съдба не ни ли нарежда сред техните палачи.
1 ... 111 112 113 114 115 116 117 118 119 ... 289
Перейти на страницу:

Оказва се, че през онази тамбовска лятна нощ Антонов не бил избягал сам. Бил пленен заедно с един от офицерите си. Онзи след смъртта на Антонов избягал в Далечния изток, минал границата, отишъл при атаман Семьонов и на няколко пъти се връщал като диверсант, заловили го на Лубянка и той „тръгнал да си признава“. Пишейки в единичната килия подробната си изповед, той споменал, че през еди-коя си година бил пленен заедно с Антонов и още същата нощ избягал. Антонов не му бил казал нищо, но той като военен специалист, като царски офицер предполагал, че тук имало предателство от страна на червеното командване. Тези няколко реда от летописа на бурния му, безпорядъчен живот били отделени за проверка. Намерили протокола на трибунала, където пишело, че началникът на караула Грешньов бил осъден на една година условно за неправилно разполагане на постовете.

Къде е Грешньов? Разровили армейските архиви — отдавна бил демобилизиран, живеел в родния си край, обработвал земята. Имал жена и три невръстни деца в някакво село край Кременчуг. Внезапно го арестуват и го откарват в Москва.

Ако бе станало по време на гражданската война, той сигурно би предпочел да умре, но не би издал командира си. Ала времето си тече, какво го интересува повече войната и командирът му Степанов? Има три малки деца, млада жена — животът е пред него. Грешньов признава, че изпълнил молбата на Степанов, по-точно не молбата, а личната му заповед — че бягството било нужно за делото и командирът му обещал, че няма да го осъдят.

Оставят Грешньов на мира и се заемат със Степанов. Дават го под съд, присъдата е разстрел, заменен с десет години лагер, откарват го на Соловки…

През лятото на 1933 година вървях през Страстния площад. Паметникът на Пушкин още не беше прекрачил площада и стоеше в края или по-точно в началото на Тверския булевард — там, където го беше издигнал Опекушин, който прекрасно е разбирал архитектурната хармония на камъка, метала и небето. Някой ме побутна в гърба с бастун. Извърнах се — Степанов! Отдавна го освободили, бил началник на аерогарата. Беше със стария си бастун.

— Още ли куцукаш?

— Да. Остана ми от скорбута. Лекарите го наричат контрактура.

Берди Онже

Виц, превърнал се в мистичен символ… Жива реалност, понеже хората са гледали на подпоручик Ците20 като на жив човек — всичко това, толкова добре разказано ни от Юрий Тинянов, дълго време не можех да възприема като записан действителен случай. Поразителната история от времето на цар Павел беше за мен само гениална духовитост, зла шега на някой съвременен велможапразнодумец, превърнал се въпреки желанието на автора в ярко свидетелство на това дяволски забележително царуване. Лесковският часови е нещо подобно, утвърждаващо приемствеността на нравите при самодържавието. Но самият факт на царската „грешка“ ме караше да се съмнявам до 1942 година.

Лейтенант Куршаков констатира бягството на гара Новосибирск. Изкарват всички арестанти от товарните вагони и под ситния студен дъжд започват да ги броят, да ги „извикват“ по списък, в който са отбелязани членът и присъдата. Всичко е напразно. В строя от по пет души има тридесет и осем пълни редици, а в тридесет и деветата стои един човек, а не двама, както е било при заминаването. Куршаков проклина мига, когато се е съгласил да приеме етапа без „личните дела“, направо по списъка, в който под номер „шестдесет“ се води избягалият арестант. Списъкът е поизтрит; а и хартията няма как да бъде опазена от дъжда. От вълнение Куршаков едва успява да разчете презимената, а и буквите наистина са се размили. Номер „60“ го няма. Вече са изминали половината от пътя. За подобни липси наказват строго и Куршаков вече се прощава мислено с пагоните и с офицерската дажба. Страхува се и да не го изпратят на фронта. Тече втората година от началото на войната, а Куршаков има късмета да служи в конвойната охрана. Спечелил си е име на изпълнителен, прилежен офицер. Десетки пъти е съпровождал етапи, големи и малки, придружавал е и „ешелони“, също и специални конвои, и никога не се е случвало някой да му избяга. Дори е награден с медал „За бойни заслуги“ — такива медали се връчват и в дълбокия тил.

Куршаков седи във вагона, в който пътува охраната, и с треперещи, хлъзгави от дъжда пръсти прехвърля съдържанието на злополучния „пакет“ — продоволствен атестат, писмо от затвора, адресирано до лагерите, закъдето кара етапа, и списъка, списъка, списъка. И от всички документи, от всички редове вижда само цифрата „192“. А в здраво затворените вагони има 191 арестанти. Мокрите до кости хора ругаят и, съблекли саката и палтата си, гледат да ги поизсушат на вятъра до пролуката на вратата.

вернуться

20

„Подпоручик Ците“ — разказ от Юрий Тинянов, в който в резултат на правописна грешка, направена от един от персонажите (вместо да напише „подпоручиците“, той пише „подпоручик Ците“) се случват редица трагикомични събития. В разказа на Шаламов името на героя Онже също е плод на подобна грешка. На руски „он же“ означава „същият известен като“. — Б.пр.

1 ... 111 112 113 114 115 116 117 118 119 ... 289
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)