Колимски разкази [bg]

По-лошо беше друго. Загубих талисмана си — собственоръчно направения нож, с който не се бях разделял години наред. Бях спал върху чувалите с брашно и той явно беше изпаднал от джоба ми. За да го намеря, трябваше да разтоваря камиона.

Рано сутринта пристигнахме в Оймякон, където бях работил преди една година, в Томтор, в скъпия ми пощенски клон, в който бях получил толкова писма, и толкова изпратил. Слязох близо до хотела на летището.

— Ей, ти — извика ми шофьорът на камиона, — нищо ли не си загубил?

— Изпаднал ми е ножът, докато съм пътувал върху чувалите.

— Ето го. Свалих борда на каросерията и той тупна на земята. Много е хубав.

— Давам ти го. За спомен. Вече не ми трябва талисман. Но радостта ми беше преждевременна. В Оймякон няма редовни полети и от есента тук чакаха хора за десетки самолети. Списъци от по четиринадесет души, ежедневни проверки. Чергарски живот.

— Кога беше последният самолет?

— Преди седмица.

Значи ще трябва да вися тук до пролетта. Не трябваше да давам талисмана си на шофьора.

Отидох в лагера, при техническия ръководител, където преди година бях работил като фелдшер.

— За континента ли смяташ да заминаваш?

— Да. Помогни ми.

— Утре ще отидем заедно при Велтман.

— Капитан Велтман още ли е началник на летището?

— Да. Само че вече не е капитан, а майор. Наскоро получи нови нашивки.

На сутринта влязохме с техническия ръководител в кабинета на Велтман, здрависахме се.

— Ето — нашият човек заминава.

— Че защо не дойде сам при мен? Познава ме не по-зле от тебе.

— Просто за по-сигурно, другарю майор.

— Добре. Къде ти е багажът?

— Всичко, което имам, е с мен — посочих малкото шперплатово куфарче.

— Чудесно. Отивай в хотела и чакай.

— Ама аз…

— Млък! Прави каквото ти заповядвам. А ти, технически, утре ще ми дадеш един трактор да подравним пистата… Без трактор…

— Ще ти дам, ще ти дам — рече Супрун, като се усмихваше.

Сбогувах се и с Велтман, и с техническия ръководител, свих по коридора на хотела и като прескачах през крака и тела, се добрах до едно свободно място до прозореца. Наистина, тук беше по-студено, но по-късно, след няколко самолета, след няколко опашки щях да се преместя към печката, до самата печка.

Мина около час и изведнъж хората, които лежаха, наскачаха и започнаха съсредоточено да се вслушват в бученето, идващо от небето.

— Самолет!

— Товарен „дъглас“

— Не товарен, а пътнически.

По коридора се щураше дежурният на летището с шапка-ушанка с кокарда и стискаше в ръката си списък — въпросният списък от четиринадесет души, който всеки знаеше наизуст от няколко месеца.