Колимски разкази [bg]

— Да пътувам пак триста километра? После обратно — че това ще трае цял месец. Не по-малко.

— Нищо повече не мога да направя. Каквото можах — сторих го.

Разбрах, че и разговорът с началника на управлението беше лъжа, бил е предварително подготвен.

В Колима човек не бива да се съветва с никого. Затворникът и бившият затворник нямат приятели. Още първият човек, който ти дава някакъв съвет, ще изтърчи при началника, за да му разправи всичко, за да издаде другаря си, да прояви бдителност.

Цапко отдавна си беше отишъл, а аз все седях на пода в коридора и пушех ли, пушех.

„Какъв е този Новиков? Фронтови фелдшер ли?“

Намерих го. Беше един зашеметен от Колима човек. Самотата му, трезвите размисли, несигурният поглед говореха, че Колима за него се бе оказала съвсем не такава, каквато е очаквал, когато се е впуснал на лов за многото лесни пари. Новиков бе прекалено новак, прекалено фронтовак.

— Слушай — рекох му. — Ти идваш от фронта. Аз съм тук от седемнадесет години. Излежал съм две присъди. Сега ме пускат да си вървя. Ще видя семейството си. Във фелдшерския ми пункт всичко е наред. Ето описа. Всичко е запечатано. Подпиши акта за приемане задочно…

Новиков го подписа, без да пита никого.

Не потърсих Цапко да му докладвам, че актът е готов. Отидох направо в счетоводството. Счетоводителят прегледа документите ми — всички справки, всички хартийки.

— Е, добре — рече ми. — Можеш да си получиш парите. Само че има един проблем. Вчера от Магадан е получена телефонограма — да се прекратят всички освобождавания до пролетта, до новия навигационен сезон.

— Какво ме интересува навигацията? Нали ще пътувам със самолет.

— Да, ама заповедта е обща, много добре знаеш. Не си вчерашен.

Отново седях на пода в кантората и пушех ли, пушех. Мина Цапко.

— Още ли не си заминал?

— Не, не съм.

— Е, всичко хубаво…

Кой знае защо разочарованието ми не беше огромно. Бях свикнал с такива удари в гърба. Но този път не биваше да се случва нещо лошо. С цялото си тяло, с цялата си воля бях още в движение, в стремеж, в борба. Просто нещо не беше допремислено, съдбата бе допуснала някаква грешка в сметките си, в хладнокръвната си игра с мен. Ето я грешката. Отидох при секретаря на началника, на същия онзи инженер-полковник Кондаков — него пак го нямаше.

— Имало ли е вчера телефонограма за спиране на уволненията?

— Имаше.

— Но аз — усещах, че гърлото ми е пресъхнало, едва изговарях думите, — аз съм освободен още преди месец. По заповед номер 65. Вчерашната телефонограма не би трябвало да се отнася за мен. Вече съм освободен. Преди месец. Аз съм на път, прибирам се…