![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
— Наистина ли познаваш тая кука от едно време?
— Ами да! — натъртено рече Плеве, — Майка му държеше в Минск публичен дом, често ходех там. Още по времето на Николай Кървавия21.
От дъното на коридора се зададе Песнякевич с четирима от конвоя. Те хванаха Плеве за ръцете и за краката и го внесоха в карцера. Ключалката щракна.
Следващият бе завеждащият конбазата Караваев. Бивш будьоновец, през гражданската война беше загубил ръката си.
Караваев почука с желязото на протезата си по масата на дежурния:
— Кучета такива.
— Сваляй я. Дай си ръката.
Караваев замахна с отвързаната си протеза, ала конвоят наобиколи конармееца и го натика в карцера. До нас долетяха цветисти псувни.
— Слушай, Ручкин22 — започна началникът на изолатора, — за вдигане на шум лишаваме от гореща храна.
— Я се… с твоята храна.
Началникът на изолатора извади от джоба си парче тебешир и сложи кръст на вратата на Караваев.
— Е, кой ще се разпише за ръката на оня?
— Никой няма да се разписва. Сложи някаква чавка — заповяда Песнякевич.
Дойде ред на лекаря, на нашия доктор Житков. Полуглух старец, той остави слуховата си тръба. Следващият бе полковник Панин, завеждащ дърводелската работилница. По време на германската война снаряд бе откъснал крака му някъде в Източна Прусия. Беше превъзходен дърводелец и ми разказваше как дворянските деца винаги са били обучавани на някакъв занаят. Старият Панин откачи протезата си и заподскача на един крак към своя карцер.
Останахме само двама: Шор, Гриша Шор — старши бригадир, и аз.
— Я, каква стана тя — рече Гриша, започваше да го обзема нервната възбуда на ареста, — оня — крак, тоя — ръка. А аз ще оставя… око — и Гриша чевръсто извади дясното си око, което се оказа от порцелан, и ми го показа на дланта си.
— Че ти изкуствено око ли имаш? — изненадах се аз. — Никога не съм предполагал.
— Значи лошо гледаш. А и окото добре съм си го подбрал по цвят.
Докато записваха окото на Гриша, началникът на изолатора се развесели и неудържимо се закиска.
— Оня, значи, ръка, другият ухо, третият гръб, а тоя — око. Ще съберем всички части на тялото. А ти? — той внимателно огледа голото ми тяло. — Ти какво ще оставиш? Душата си ли?
— Не — казах. — Душата си няма да оставя.
В преследване на локомотивния дим
Да, това беше голямата ми мечта — да чуя свирката на локомотива, да видя белия му пушек, стелещ се по откоса на железопътния насип.
Чаках белия дим, чаках живия локомотив.
Пълзяхме, останали без сили, и не смеехме да захвърлим ватенките и полушубките си — до вкъщи, до бараките оставаха само петнадесет километра. Но ние се страхувахме да зарежем ватенките и полушубките направо на пътя, да ги захвърлим в канавката и да тичаме, да вървим, да пълзим, да се отървем от страшната тежест на дрехите. Бояхме се да зарежем ватенките — в тази зимна нощ дрехите за няколко минути щяха да заприличат на замръзнал храст клек, на покрит с лед камък. През нощта никога нямаше да можем да намерим дрехите си, те щяха да се изгубят в зимната тайга, както се губеха и през лятото сред храстите на клека, ако не ги вържехме за самия връх на храстите като пътепоказатели — пътепоказатели на живота. Знаехме, че без ватенките и полушубките не ще можем да се спасим. И пълзяхме, като губехме сили и се топлехме от собствената си пот — спреш ли да се движиш, усещаш как убийственият студ пропълзява по обезсиленото тяло, загубило главната си способност — да бъде източник на топлина, обикновена топлина, пораждаща ако не надежда, то поне злоба.
Пълзяхме заедно — волнонаемни и затворници. Шофьорът, чийто бензин беше свършил, остана да чака помощ, която щяхме да му пратим. Остана, наклал огън от крайпътната маркировка — единствените сухи дърва, които бе намерил. Спасението на шофьора може би заплашваше с гибел други автомобили, тъй като той бе събрал всички дървени колчета, беше ги начупил и сложил в огъня, който гореше със слаб, ала спасителен пламък, и шофьорът се беше навел над огъня, над пламъка, като от време на време слагаше поредната пръчица, тресчица — дори не се надяваше да се стопли, да се сгрее. Гледаше само да спаси живота си. Ако изоставеше камиона, ако тръгнеше да пълзи заедно с нас по студените, остри камъни на планинското шосе, ако зарежеше товара — щяха да го съдят. Шофьорът чакаше, а ние пълзяхме за помощ.
21
Николай II — последният руски император (1894–1917), разстрелян заедно с цялото му семейство през юли 1918 г. — Б.пр.
22
Прякор по характерен белег, така са наричали хората с най-различни увреждания на горните крайници. — Б.пр.