Тропика на Рака
- Автор: Миллер Генри
- Серия: Обелиск #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Петриков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тропика на Рака». Краткое содержание книги:
Откровен разказ за сексуалността, забраняван в САЩ, Тропик на рака е роман, превърнал се в тест за свободата на словото в американското общество и предизвикал много дебати около законите за порнографията. Книгата е пълно потапяне в човешкото съзнание, състояние на медитация и размисли около терзанията на един млад писател във Франция. Милър описва опита си в общността на парижката бохема в града, в който понякога е бил бездомен, където често страда от глад, мизерия, самота и отчаяние...
После пресякохме улицата и спряхме пред гарата. Оставаха само две минути. Сега вече усещах, че работата е сигурна. На входа го потупах по гърба и посочих влака. Не му подадох ръка — той сигурно щеше целия да ме олигави. Казах само:
— Побързай! Тръгва след минута.
Обърнах се и го оставих. Даже не се огледах да видя дали се качва на влака. Страхувах се.
През цялото време, докато го отпращах, изобщо не бях помислял какво ще правя, след като се отърва от него. Бях му обещал тези неща, но само за да го успокоя. Колкото до вероятността да се изправя лице в лице срещу Жинет, за това имах по-малко кураж и от Филмор. Започвах да се паникьосвам. Всичко бе станало толкова бързо, че все още не можех напълно да схвана положението. Отдалечих се от гарата, обхванат от приятен полуунес, с пощенската картичка в ръка. Тонът ѝ беше абсурден. Прочетох я отново, за да се уверя, че не сънувам, после я скъсах и изхвърлих в канавката.
Огледах се неспокойно, очаквайки да видя Жинет да препуска след мен с томахавка. Никой не ме преследваше. Бавно тръгнах към площад „Лафайет“. Както отбелязах по-рано, денят бе прекрасен. Вятърът носеше в небето леки, пухкави облачета. Платнените навеси плющяха. Никога преди това Париж не ми бе изглеждал по-красив. Почти съжалявах, че бях изпратил горкия човечец в Америка. На площад „Лафайет“ седнах срещу църквата и се загледах в часовниковата кула. Тя не бе особено изящно произведение на архитектурата, но синият циферблат винаги ме омайваше. Този ден той беше по-син от всякога. Не можех да сваля очи от него.
Не беше нужно Жинет да узнава какво се е случило, освен ако той не бе достатъчно луд, та да ѝ напише обяснително писмо. А даже и да разбереше, че Филмор е оставил около 2500 франка, тя не би могла да го докаже. Винаги бих могъл да заявя, че той си го е въобразил. Човек, който е достатъчно откачен да замине дори без шапка, е достатъчно откачен да измисли някакви си 2500 франка или каквото и да е друго. Колко ли са все пак?, запитах се. Джобовете ми бяха провиснали от тежестта на парите. Извадих ги и внимателно ги преброих.
Бяха точно 2875 франка и 35 сантима. Повече, отколкото бях предполагал. Трябваше да се освободя от 75 франка и 35 сантима. Исках да имам кръгла сума — точно 2800 франка. Тогава видях едно такси да спира на тротоара. От него излезе жена с бял пудел в ръце — в момента кучето опикаваше копринената ѝ рокля. Почувствах се наскърбен при мисълта, че някой разхожда кучето си с такси. Казах си, че струвам поне колкото нейното куче. Направих знак на шофьора и му наредих да кара през Булонския лес. Той ме попита къде по-точно.
— Където и да е — отвърнах. — Карай през гората, обикаляй я... и по-спокойно. Не бързам.
Отпуснах се на седалката и оставих край мен, да профучават къщи, заострени покриви, похлупаци на комини, боядисани стени, писоари, зашеметяващи кръстовища. Минавайки по „Рон Поен“, реших да сляза долу и да се изпикая. Не се знаеше какво ще става после. Наредих на шофьора да ме чака, докато се изпикая. Колко пари трябва да платиш, за да те чака таксито, докато пикаеш? Не много. С това, което имах в джоба си, можех да си позволя да наема две таксита да ме чакат.
Хубаво се огледах, но не забелязах нищо, което да си струва. Търсех някоя свежа и неупотребявана жена — от Аляска или от Виргинските острови. Свежа, чиста кожа с естествен аромат. Излишно е да казвам, че нищо такова не се разхождаше наоколо. Не бях особено разочарован. Хич не ми пукаше дали ще намеря нещо или не. Важното е изобщо да не се тревожиш. Всяко нещо с времето си.
Продължихме през Триумфалната арка. Няколко туристи се мотаеха около останките на Незнайния воин. Минавайки през Булонския лес, аз оглеждах богатите путки, които се возеха в лимузините си. Колите им се движеха бързо, като че ли бяха тръгнали нанякъде съвсем целенасочено. Несъмнено правеха това, за да се изфукат — да покажат на света колко гладко вървят техните Ролс Ройсове и Испано Суизи. А в моето тяло всичко вървеше по-леко и по-гладко от който и да е Ролс Ройс. Отвътре бях гладък като кадифе. Кадифена мозъчна кора и кадифен гръбначен стълб. И кадифена смазка за осите, нали? Прекрасно е за половин час джобът ти да е пълен с пари и да ги пилееш като пиян моряк. Струва ти се, че целият свят е твой. И най-приятното е, че не знаеш какво да правиш с него. Можеш да се отпуснеш на седалката и да оставиш таксиметърът да цъка като бесен, можеш да оставиш вятърът да духа косата ти, можеш да спреш и да изпиеш нещо, можеш да дадеш голям бакшиш и да се перчиш, като че за теб това е нещо най-обикновено. Но не можеш да направиш революция. Не можеш да изчистиш всичката мръсотия от стомаха си.