Тропика на Рака
- Автор: Миллер Генри
- Серия: Обелиск #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Петриков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тропика на Рака». Краткое содержание книги:
Откровен разказ за сексуалността, забраняван в САЩ, Тропик на рака е роман, превърнал се в тест за свободата на словото в американското общество и предизвикал много дебати около законите за порнографията. Книгата е пълно потапяне в човешкото съзнание, състояние на медитация и размисли около терзанията на един млад писател във Франция. Милър описва опита си в общността на парижката бохема в града, в който понякога е бил бездомен, където често страда от глад, мизерия, самота и отчаяние...
Дойде келнерът с уискито. Филмор протегна ръка с отчаяно нетърпение и надигна чашата към устните си. Видях проблясъка надежда в очите му — далечен, безумен, отчаян. Навярно си представяше как преплува Атлантическия океан. На мен това ми се струваше лесно, просто като фасул. Всичко се подреждаше бързо в главата ми. Точно знаех каква ще бъде всяка следваща стъпка. Всичко ми беше съвсем ясно.
— Чии са тези пари в банката? — попитах. — На баща ѝ или твои?
— Мои са! — извика той. — Майка ми ги изпрати. Не ми трябват гадните пари на Жинет.
— Чудесно! — възкликнах аз. — Слушай, какво ще кажеш да вземем едно такси и да се върнем там, в банката? Ще изтеглиш всичко, до последния цент. После ще отидем в британското консулство и ще получиш виза. Следобед ще се качиш на влака за Лондон. От Лондон ще хванеш първия кораб за Америка. Казвам ти всичко това, защото тогава няма да се безпокоиш, че тя може да те проследи. Тя изобщо няма да предположи, че ще пътуваш през Лондон. Ако тръгне да те търси, естествено, първо ще отиде в Хавър или в Шербург... И още нещо — няма да се връщаш за вещите си. Зарежи ги. Нека останат при нея. С френското си мозъче тя изобщо няма да допусне, че си офейкал без багаж. Невероятно! На един французин никога дори не би му се присънило да направи такова нещо... освен ако не е шантав като теб.
— Прав си! — ахна той. — Никога не съм помислял за това. Пък и ти можеш да ми ги изпратиш после... ако тя ги даде! Но сега вещите нямат значение. Господи! Но нямам дори шапка!
— За какъв дявол ти е шапка? Когато пристигнеш в Лондон, ще си купиш всичко каквото ти е нужно. Сега е важно само да бързаш. Трябва да разберем кога тръгва влакът.
— Слушай — той бръкна в портфейла си. — Ще оставя всичко на теб. Ето, вземи ги и направи каквото е нужно. Аз се чувствам много слаб... Вие ми се свят.
Взех портфейла и изпразних от него всичките пари, които той бе изтеглил от банката. Близо до нас бе спряло едно такси. Качихме се. Около четири часа от северната гара тръгваше един влак. Аз пресмятах — банката, консулството, бюрото „Америкън Експрес“, гарата. Прекрасно! Щяхме да успеем.
— А сега кураж и спокойствие! — насърчих го аз. — Мамка му, след няколко часа вече ще прекосяваш Ламанша. Тази вечер ще се разхождаш из Лондон и ще слушаш до насита английска реч. Утре ще бъдеш в открито море. И тогава, Бог ми е свидетел, ще бъдеш свободен човек и хич няма да ти пука от нищо. Докато стигнеш в Ню Йорк, ще мислиш за това като за един лош сън.
Филмор така се развълнува от думите ми, че краката му се раздвижиха конвулсивно, сякаш се опитваше да тича вътре в таксито. В банката ръката му трепереше толкова силно, че едва успя да се подпише. Това вече не можех да направя вместо него — не можех да подпиша неговото име. Но ако се наложеше, мисля, че щях да успея да го настаня на тоалетната седалка и да му избърша гъза. Твърдо бях решил да го експедирам, дори да се наложеше да го сгъна и да го напъхам в куфар.
Бе време за обяд, когато стигнахме британското консулство и то бе затворено. Това означаваше да чакаме до два часа. Не можах да измисля нищо по-добро за убиване на времето, освен да се нахраним. Филмор, разбира се, не бе гладен. Той предпочиташе да хапне един сандвич.
— Я стига! — срязах го аз. — Ще ме нагостиш с един солиден обяд. А ти за последен път ще се наядеш хубаво тука. Може би скоро няма да ти се случи да повториш.
Замъкнах го в едно приятно ресторантче и поръчах истинско угощение. Поръчах най-хубавото вино от листа, без да се интересувам от цената и без да го опитвам предварително. Всичките негови пари бяха в джоба ми — струваше ми се, че съм затрупан с пари. Със сигурност никога преди не бях имал наведнъж толкова пари. Удоволствие бе да развалиш една хилядарка. Първо я подържах срещу светлината, за да видя прекрасния воден знак. Красиви пари! Едно от малкото неща, които французите правят в голям мащаб. А и изящно изработено, сякаш французите питаеха дълбока привързаност даже към символа.
Когато привършихме обяда, отидохме в едно кафене. Поръчах шартрьоз с кафето. Защо не? И развалих на дребни още една банкнота — този път петстотинфранкова. Новичка, чистичка, шумоляща банкнота. Удоволствие е да държиш такива пари. Келнерът ми върна множество мръсни, стари банкноти, подлепени с лента от гумирана хартия — цял куп петачки и десетачки и освен това пълна шепа монети. Китайски пари, с дупки. Вече не знаех в кой джоб да ги пъхам. Панталоните ми щяха да се скъсат от монети и банкноти. Изпитвах известно неудобство да нося открито толкова много пари. Страхувах се да не ни помислят за крадци.