Тропика на Рака
- Автор: Миллер Генри
- Серия: Обелиск #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Петриков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тропика на Рака». Краткое содержание книги:
Откровен разказ за сексуалността, забраняван в САЩ, Тропик на рака е роман, превърнал се в тест за свободата на словото в американското общество и предизвикал много дебати около законите за порнографията. Книгата е пълно потапяне в човешкото съзнание, състояние на медитация и размисли около терзанията на един млад писател във Франция. Милър описва опита си в общността на парижката бохема в града, в който понякога е бил бездомен, където често страда от глад, мизерия, самота и отчаяние...
Когато стигнахме до бюрото на „Америкън Експрес“, не ни бе останало много време. Британците, с типичното си туткане, доста ни бяха изнервили. А в „Америкън Експрес“ всички се пързаляха на ролкови кънки. Толкова бързаха, че всичко трябваше да бъде направено два пъти. След като чековете бяха подписани и защипани в кокетна папчица, стана ясно, че Филмор се е подписал не където трябва. Не оставаше нищо друго, освен да започнат отново. Аз стоях до Филмор, без да изпускам от око часовника и наблюдавах всяко драсване на писалката. Сърцето ме заболя, когато подавах парите. Слава Богу — не всичките, но голяма част от тях. В джоба си имах около 2500 франка. Казвам „около". Вече не ги броях. Сто или двеста, повече или по-малко — за мен нямаше никакво значение. Що се отнася до Филмор, докато траеше цялата процедура, той беше като зашеметен. Нямаше представа колко пари има. Знаеше само, че е нужно да задели нещо за Жинет. Още не съм сигурен колко — това щяхме да решим на път за гарата.
В суматохата бяхме забравили да обменим всичките пари. Но вече бяхме в таксито и нямаше време за губене. Трябваше да разберем с колко пари разполагаме. Бързо изпразнихме джобовете си и започнахме да броим. Шашардисахме се. Имаше френски, американски, английски пари. Освен това и много дребни. Изпитах желанието да събера монетите и да ги изхвърля през прозореца, за да опростя нещата. Най-после ги разпределихме. Той задържа английските и американските пари, аз — френските.
Сега трябва бързо да решим какво да направим за Жинет — колко да ѝ дадем, какво да ѝ кажем и т.н. Филмор се опитваше да измисли някаква история, която аз да ѝ предам — не искал да я огорчава и пр. Наложи се да го прекъсна.
— Няма значение какво ще ѝ кажа — успокоих го аз. — Остави това на мен. Въпросът е колко ще ѝ дадеш. Защо изобщо трябва да ѝ буташ нещо?
Сякаш бях пъхнал бомба под гъза му. Той избухна в плач. И то колко сълзи! Стана още по-лошо от преди. Помислих, че ще припадне в ръцете ми. Без да спирам да мисля, подхвърлих:
— Добре де, ще ѝ оставим всичките френски пари. С тях ще изкара известно време.
— Колко са? — немощно попита той.
— Не знам... около две хиляди франка. Във всеки случай повече, отколкото тя заслужава.
— Господи! Не говори така! — помоли ме той. — Все пак много подло я изоставям. Сега родителите ѝ изобщо няма да я приемат. Не, дай ѝ ги. Дай ѝ всичките проклети пари... Няма значение колко са. — Той извади кърпичка, за да си изтрие очите. — Нищо не мога да направя. Твърде много ми дойде.
Аз замълчах. Изведнъж той се просна в цял ръст на седалката. Помислих, че има припадък или нещо такова.
— Господи, Боже мой! — въздъхна Филмор. — Смятам, че трябва да се върна. Трябва да се върна и да отговарям за делата си. Ако нещо се случи с нея, никога няма да си го простя.
Това ми подейства като внезапен груб удар.
— Мамка му стара! — извиках аз. — Не можеш да направиш това! Не и сега. Много е късно. Ще вземеш влака, а аз ще се погрижа за нея. Веднага щом отпътуваш, аз ще отида да я видя. Слушай, жалко плямпало, не разбираш ли, че само да ѝ хрумне, че си се опитал да избягаш от нея, ще те убие, не разбираш ли? Вече не можеш да се върнеш. Всичко е решено.
„Все пак какво би могло да се обърка? — запитах се аз. — Евентуално, тя може да се самоубие. Толкова по-добре.“
Когато стигнахме до гарата, все още ни оставаха дванайсет минути. Както бе стъписан Филмор, опасявах се, че в последната минута ще скочи от влака и ще хукне обратно при нея. И най-дребното нещо би могло да го отклони от пътя му. Даже сламчица. Затова го завлякох в бара срещу гарата и му наредих:
— Сега ще изпиеш едно перно, последното ти перно. И ще го платя аз... с твоите пари.
Нещо в това подмятане го накара да ме погледне неспокойно. Той отпи глътка перно и обръщайки се към мен като бито куче, прошепна:
— Знам, че не трябва да ти поверявам всичките пари, но... но... Е, хайде, прави както сметнеш за добре. Не искам Жинет да се самоубие, това е всичко.
— Тя да се самоубие! — възкликнах аз. — Няма такава опасност. Изглежда имаш прекалено добро мнение за себе си, щом вярваш на такова нещо. Що се отнася до парите, макар и да не ми е особено приятно да ѝ ги дам, обещавам ти, че оттук ще отида направо в пощата и ще ѝ ги изпратя със запис. Не бих посмял да ги задържам и минута повече отколкото е необходимо. — Казвайки това, зърнах въртящата се стойка с пощенски картички. Грабнах една (беше снимка на Айфеловата кула) и го накарах да напише няколко реда. — Пиши ѝ, че сега отплуваш. Кажи ѝ, че я обичаш и ще я повикаш веднага щом пристигнеш... Ще изпратя картичката с въздушна поща. А довечера ще отида да видя Жинет. Всичко ще бъде прекрасно, ще видиш.