Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Разговаряха малко на вечеря. Разговорът като цяло вървеше леко. Обсъждаха незначителни теми. Хенри открито заяви, че ще подсили гарнизона в Карлайл. След това възнамерявал да се върне в именията си в Нормандия. Мери не я интересуваше много какво кроят за Нормандия, стига това да не засяга Нортъмбърланд или Шотландия, но като всички други знаеше, че Уилям Руфъс ламти за херцогството на брат си Робърт и вероятно някой ден ще тръгне на война, за да го завладее. Щеше ли да тръгне принцът да се бие срещу единия си брат в полза на другия? И ако бе така, кого от двамата щеше да подпомогне този път?
След вечеря имаше обичайните развлечения — менестрел, бард, жонгльори и един клоун. Мери се извини и се оттегли рано. Умората, с която се оправда, беше истинска. Но вместо да си легне, тя излезе да подиша чист въздух вън на крепостните стени. Реши, че утре сутринта най-вероятно ще вали дъжд, ако беззвездната нощ изобщо нещо означаваше.
Стражите й отпратиха учтиви приветствия, а след това спряха да й обръщат внимание и я оставиха на мислите й. Мери се беше загърнала в една подплатена с кожа пелерина. Обви я още по-плътно около себе си и се втренчи в многото угасващи лагерни огньове в полето. Вятърът довя до нея звуците на смях и песни. Някои от гласовете бяха женски. Някаква китара тъжно подрънкваше. Не й се влизаше вътре. Не й се ходеше в спалнята, в която живееха със Стивън. Подозираше, че той ще стои до късно, а в момента крои разни планове с Хенри. Двамата се разбираха много добре. Май бяха големи приятели. Тя не разбираше защо. Хенри определено беше магнетична личност, но беше безжалостен. Но не като мъжа й. Това я плашеше. Подобно на Стивън и той беше могъщ, но за разлика от него беше най-малкият син. Завоевателят не му беше оставил нищо друго освен едно огромно богатство. Хенри беше заграбил доста земи и днес властта и могъществото му подхождаха на положението му. Може би приятелството на Стивън с Хенри се дължи още повече на политически причини, отколкото на лични. За нещастие Мери не мислеше така.
Мери не искаше да мисли за Стивън. Не и ако имаше на какво друго да се посвети. Затова тя огледа почернелите от нощта полета. Грубоватият пейзаж се осветяваше слабо от доста на брой малки ярки пламъчета. Сърцето й се присви. Усети, че гледа на север, към Шотландия, но не й тъжно за дома. Отдавна не беше тъгувала за дома си.
Какво става с мен, запита се тя. Обичам страната си, но тя вече не е мой дом. Как стана това и то толкова бързо? Олнуик е станал мой дом. Днес жадувах да избия мъжете, които бяха наранили моята слугиня… моята слугиня. Мили Боже, май ставам англичанка в края на краищата.
Но нима това бе толкова лошо? Нейната съдба сега беше Нортъмбърланд. Някой ден щеше да стане графиня. А тя беше полуангличанка. Досега не беше обръщала никакво внимание на това, но майка й беше внучка на саксонския крал. Мери се усмихна тъжно. Винаги се беше чувствала шотландка до мозъка на костите си. Още се усещаше такава, но някак си се беше променила, откакто прие брака и новия си дом. Неусетно стана искрено вярна на това място и тези хора и ги заобича. А и те я приеха, всички: от най-могъщия васал до последния крепостник. Не, помисли си бързо тя и силна болка разтърси тялото й, не всички бяха я приели. Не я приемаше в сърцето си нейният господар, който се отнасяше към нея като към чужд човек и дори още по-лошо — като към долна предателка.
За секунда бракът им се беше разпаднал на малки парченца. Тя го бе уверявала толкова страстно, че го обича. А той се бе засмял подигравателно и я бе обвинил, че лъже. Мери искаше да го мрази. Но това не й се удаваше.
Някой сложи ръка на рамото й. Мери подскочи от страх. Хенри й се усмихваше.
— Не исках да те стресна.
Мери се огледа бързо, но мъжът й го нямаше. Тя и принцът бяха сами. За миг по гърба й полазиха ледени тръпки, сякаш някой прокара студена ръка по кожата й. Не, помисли си обезумяло тя, не сме сами. На стената имаше и двама стражи. Тя ги погледна с облекчение.
Хенри се досети какво я вълнува.
— Не се бой, милейди, репутацията ти е в безопасност. Имаме си свидетели.
Гласът му беше насмешлив, както винаги.
Мери съумя да се усмихне.
— Не се тревожа, милорд. Откъде накъде?
Хенри се усмихна и се облегна на стената с лице към нея. Очите му я оглеждаха умишлено бавно. Мери се напрегна. Не й хареса блясъкът в тях.
— Представи си колко се изненадах — изрече тихо той, — когато излязох да подишам малко чист въздух и заварих теб.
Това беше доста неприятно съвпадение, но Мери не изказа на глас мислите си, само обви още по-плътно кожената пелерина около тялото си.