Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не сме. Тежък камък ни върза на шиите, Куче, няма спор. — Той погледна отново към четиримата, които се суетяха по скалистия склон, и поклати глава, все едно че не беше виждал по-безполезни същества от тях. — Шибан тежък камък.
— Ако искаш да ми кажеш, че трябва да се срамувам от това, че спасих няколко човешки живота, няма смисъл, аз не съжалявам. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат ли?
— Разумна идея. Без тях щяхме да се движим два пъти по-бързо и да ядем къде по-добре. — Устните му се разтегнаха в гадна усмивка. — Само в един от тях виждам някакъв смисъл.
Кучето нямаше нужда да пита за кого става дума. Момичето беше най-отзад. Женското във фигурата й се губеше напълно под дрехите, с които се беше увила, но все пак го имаше някъде там, отдолу, и това беше напълно достатъчно, за да изнерви Кучето. Странно беше да водят жена със себе си. Женското присъствие се беше превърнало в истинска рядкост, откакто преди всичките тези месеци бяха тръгнали на север през планините. Дори гледката на жена го караше да се чувства гузен. Кучето я изгледа, докато се катереше нагоре по скалите. Кораво момиче, помисли си. Изглежда така, сякаш е понесла своя дял от ударите на живота.
— Като я гледам, мисля, че ще се бори — промърмори под носа си Дау. — Ще се опъва и ще рита.
— Достатъчно, Дау — сряза го Кучето. — Кротни се малко, любовнико. Знаеш какво мисли за това Три дървета. Помниш какво стана с дъщеря му. Ще ти отреже шибаните топки, ако те чуе какви ги плямпаш.
— Какво? — Дау беше самата невинност. — Само си говоря, да не е забранено? Не можеш да ме виниш за това. Пък и кога за последно някой от нас е бил с жена?
Кучето се намръщи. Знаеше на него кога му беше за последно. Беше горе-долу по същото време, когато за последно беше на топло и приятно място. Спомни са как лежеше свит до Шари пред огнището, а усмивката му — по-широка от морето. Беше точно преди Бетод да им щракне оковите, на него, на Логън и на останалите, и да ги изрита в изгнание.
Все още си спомняше какво изражение придоби лицето й — гледаше го с отворена от уплаха и изненада уста, — когато хората на Бетод го измъкнаха гол и полуспящ изпод завивката. Помнеше, че беше крещял като петел, който знае, че отива на дръвника. Болеше го да бъде откъснат от нея. Е, не колкото ритниците на Скейл в топките, но все пак. Като цяло онази нощ беше изпълнена с болка. Нощ, която не мислеше, че ще преживее. Синините от ритниците бяха изчезнали с времето, но болката от загубата на Шари и до момента не го беше напуснала.
Кучето още помнеше мириса на косата й, смеха й, усещането и топлината на гладката й кожа, докато спеше, притиснала гръб в гърдите му. Износени спомени, кътани и изтънели като любима риза. Помнеше онази нощ, сякаш беше вчера. Трябваше да спре да мисли за това.
— Не знам дали си спомням чак толкова назад в миналото — изръмжа Кучето.
— Нито пък аз — отвърна Дау. — Не ти ли писна да чукаш собствената си ръка? — той надникна надолу по склона и примлясна. Имаше нещо в погледа му, което никак не допадна на Кучето. — Странно как, докато не ти се изпречи пред очите, не ти липсва толкова много. А сега все едно умираш от глад, пък някой ти размята под носа парче месо, достатъчно близо, че да го помиришеш, ама само толкова. Не ми казвай, че и ти не си мислиш същото.
— Не съм сигурен, че мисля и за малка част от това, което ти е на теб в главата — намръщи се Кучето. — Ако трябва, си заври оная работа в снега. Това ще те поохлади.
— О, скоро ще се наложи да го завра някъде, бъди сигурен в това.
— Аа! — долетя вик от дерето.
Кучето посегна към лъка си и се заоглежда за съгледвачи на Бетод. Оказа се, че принцът си е паднал на задника. С изкривена от презрение физиономия Дау го изгледа как се въргаля по гръб.
— Тоя е някаква нова порода безполезна твар. Толкова ни забавя, че не успяваме да изминем и половината от това, което трябва, квичи по-силно от свиня, която ражда, яде повече, отколкото му се полага, и сере по пет пъти на ден. За друго не го търси.
Уест помагаше на принца да стане и изтръскваше калта от шинела му. Е, не точно неговия шинел, а шинела, който Уест му даде. Кучето все още не можеше да си обясни защо му е на умен човек да прави подобно нещо. Не и на този студ, не и посред зима.
— Защо му е на някой да следва подобен задник? — попита Дау и поклати глава.
— Казват, че баща му е крал на Съюза.
— Че к’во значение има кой е баща ти, като ти си най-обикновено лайно? Ако му пламнат дрехите на това копеле, не бих се мръднал дори да го препикая.
Кучето нямаше как да не кимне утвърдително. Беше напълно съгласен с Дау.