Кучето лежеше по корем между дърветата и наблюдаваше долината. Беше мокър до кости. Опитваше се да остане неподвижен, без при това да замръзне от студ. И гледаше маршируващата армия на Бетод. От мястото си не виждаше много, само участък от калния път, но достатъчно, за да проследи войниците. Маршируваха с привързани за гърбовете боядисани в ярки цветове щитове, с ризници, лъщящи от стопилия се по тях сняг, и вдигнати нагоре копия. Нижеха се редица след редица.
Кучето беше достатъчно далеч, но и така беше поел сериозен риск. Този път Бетод внимаваше повече от всякога. Беше разпратил хора по всички околни била и височини, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Беше разпратил съгледвачи и на юг, и на изток в опит да заблуди евентуалния наблюдател за истинските си планове. Но не успя да излъже Кучето. Не и този път. Бетод се връщаше обратно, откъдето беше дошъл. Връщаше се на север.
Кучето пое дълбоко въздух и издиша тежко. Мътните да го вземат, колко беше уморен само. Продължи да следи с поглед между боровите клони мъничките фигури, които минаваха по пътя. През всичките тези години като съгледвач на Бетод беше държал под око не една подобна армия. Помогна му да спечели не една битка. Помогна му да стане крал на северняците, въпреки че по онова време той дори и не мечтаеше за подобно нещо. В някои отношения всичко беше напълно различно, а в други — нищо не се бе променило. Ето го отново, легнал по корем в калта, със схванат от продължителното взиране напред врат. Десет години по-стар и нищо повече. Едва си спомняше някогашните си амбиции, но беше сигурен в едно — това не беше една от тях. Колко вода беше изтекла, колко сняг извалял и колко вятър издухал. И всичките битки, и целият този дълъг път — всичко нахалост. Логън вече го няма, Форли го няма, а и за останалите свещта бързо догаря.
Мрачния се промъкна през замръзналия шубрак до него, надигна се на лакти и погледна към войниците на Бетод.
— Хм — изръмжа той.
— Бетод е тръгнал на север — прошепна Кучето.
Мрачния кимна.
— Разпратил е съгледвачи във всички посоки, но той тръгва на север, няма съмнение. По-добре да кажем на Три дървета.
Ново кимване.
Кучето остана на място.
— Уморен съм вече.
Мрачния повдигна озадачено вежда.
— Всичкото това бъхтене за какво? Нищо не се е променило. На чия страна сме сега? — Кучето посочи към върволицата от хора по пътя. — И какво, с всичко това ли ще трябва да се бием? Кога най-после ще намерим спокойствие?
Мрачния вдигна рамене и стисна устни, сякаш мислеше за нещо.
— Като умрем може би.
И не беше ли това горчивата истина?
На Кучето му отне доста време да открие останалите. Не бяха стигнали докъдето трябваше. По-точно бяха почти където ги бе оставил. Първо забеляза Дау. Седеше на един камък с обичайния си навъсен вид и гледаше мрачно в дерето. Кучето застана до него и проследи погледа му. Четиримата южняци се тътреха нагоре по скалите с ловкостта на новородено теле. Тъл и Три дървета чакаха отдолу с все по-нарастващо нетърпение.
— Бетод е тръгнал на север — каза Кучето.
— Браво на него.
— Не си ли изненадан?
Дау прокара език по зъбите си и се изплю на земята.
— Победи всеки клан, дръзнал да му се противопостави, сам се обяви за крал в земя, където такъв преди не е имало, после тръгна на война със Съюза и здраво им срита задниците. Това копеле обърна света нагоре с краката. Вече с нищо не може да ме изненада.
— Ъхм. — Кучето реши, че тук Дау имаше право. — Не сте стигнали далеч, а?
