Стоманеното сърце

— Продължавай — каза Проф. — Засега ще извозвам твоя прах.

Кимнах, благодарен за възможността да прекарвам повече време с тензора. Този беше на Коуди. Даде ми го, понеже моят все още беше разкъсан, провиснал като окото на зомби. Не питах Проф за двата, които носеше. Не изглеждаше разумно.

Известно време работехме в тишина — аз изрязвах парчета стомана, Проф извозваше праха. Намери моя морковоподобен меч и ме изгледа недоумяващо. Надявах се, че не ме вижда как се изчервявам на бледата светлина.

Най-накрая мобилният ми телефон избипка и ми съобщи, че доближавам правилната дълбочина. Внимателно издълбах дълга дупка на нивото на раменете. Тогава се протегнах и започнах да оформям малка „стая“, в която да натъпчем експлозивите.

Проф се върна с кофата в ръка и видя какво съм направил. Провери телефона си, погледна към тавана и тихо потропа с чукче по метала. Кимна на себе си, въпреки че не можех да определя никаква разлика в звученето.

— Знаеш ли — започнах аз — твърде съм уверен, че тези тензори нарушават законите на физиката.

— Какво? Искаш да кажеш, че унищожаването на солиден метал с пръстите на ръцете не е нормално?

— Още повече — продължих аз. — Мисля, че се получава по-малко прах, отколкото трябва. Винаги се сляга и заема по-малко място от стоманата — но не може да го направи, ако не е била по-компактна от стомана, което не може да бъде.

Проф изсумтя и напълни още една кофа.

— Нищо, свързано с Епичните, не е смислено — казах аз и издърпах още малко прах от дупката, която правех. — Дори и силите им.

Подвоумих се.

— Особено силите им.

— Вярно — съгласи се Проф. Продължи да пълни кофите си.

— Дължа ти извинение, синко. За това как се държах.

— Тиа ми го обясни — бързо започнах аз. — Каза, че имало нещо в миналото ти. Някаква история с тензорите. Разбирам го. Няма проблем.

— Не, има. Но това става, когато използвам тензорите. Аз… добре, така е, както Тиа е казала. Неща от миналото ми. Съжалявам за това как се държах. Нямаше оправдание за него, особено предвид това през какво си бил минал току-що.

— Не беше толкова зле — успокоих го аз. — Имам предвид онова, което направи.

Останалото беше ужасно. Опитах да не мисля за дългия път с умиращото момиче в ръцете ми. Умиращо момиче, което не спасих. Продължих нататък.

— Беше невероятен, Проф. Не бива да използваш тензорите само при сблъсъка със Стоманеното сърце. Трябва да ги ползваш постоянно. Помисли какво…

— СПРИ.

Замръзнах. От тона на гласа му ме прониза шок по гръбнака.

Проф вдишваше и издишваше дълбоко, а ръцете му бяха заровени в стоманения прах. Затвори очи.

— Не говори така, синко. Не ми се отразява добре. Моля те.

— Разбира се — внимателно изрекох аз.

— Просто… приеми извинението ми, ако искаш.

— Разбира се.

Проф кимна и се върна към работата си.