Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
— Мога ли да попитам нещо? — казах аз. — Няма да споменавам… знаеш какво. Поне не пряко.
— Давай.
— Добре, изобретил си тези неща. Смайващи неща. Болконтролът, якетата. От думите на Ейбрахам разбирам, че си разполагал с тези уреди при създаването на Възмездителите.
— Така е.
— Следователно… защо не изобретиш нещо друго? Друг вид оръжие, основано на силата на Епичните? Искам да кажа, ти продаваш знание на Диамант, а той го продава на учени, които да създадат технология като тази. Струва ми се, че в това си добър, точно колкото тях. Защо продаваш знанието, а не го използваш ти самият?
Проф работи мълчаливо няколко минути, после дойде да ми помогне да вадя прах от дупката, която правех.
— Това е добър въпрос. Питал ли си Ейбрахам или Коуди?
Направих гримаса.
— Коуди приказва за демони или феи — за които твърди, че ирландците ги били изцяло откраднали от предците му. Не мога да преценя дали е сериозен.
— Не е — отвърна Проф. — Просто му харесва да наблюдава как реагират хората, когато говори такива работи.
— Ейбрахам смята, че понеже сега нямаш лаборатория, както е било някога. Без подходящото оборудване не можеш да създадеш нова технология.
— Ейбрахам е много сериозен човек. Какво мислиш ти?
— Мисля, че щом можеш да намираш средства да купуваш или крадеш експлозиви, мотори и дори коптери, когато ти трябват, можеш да си набавиш и лаборатория. Трябва да има друга причина.
Проф отупа праха от ръцете си и се извърна да ме погледне.
— Добре. Мога да разбера накъде води това. Можеш да ми зададеш един въпрос за миналото ми.
Каза го, все едно беше подарък, някакво… покаяние. Беше се отнесъл с мен зле, отчасти заради нещо в миналото му. Компенсацията му беше част от това минало.
Оказах се напълно неподготвен. Какво исках да знам? Питах ли го как е измислил тензорите? Питах ли го какво го е накарало да не иска да ги използва? Явно се стягаше.
Не искам да го прекарвам през това, рекох си аз. Не и ако го засяга толкова дълбоко. Не исках да правя това, точно както не исках някой да ме води през спомена за това какво се е случило с Меган.
Реших да се спра на нещо по-безобидно.
— Какъв си бил? — попитах аз. — Преди Злочестие. Какво си работил?
Проф изглеждаше слисан.
— Това е твоят въпрос?
— Да.
— Сигурен си, че искаш да знаеш?
Кимнах.
— Бях учител по естествени науки в пети клас — отговори той.
Отворих уста, за да се засмея на шегата, но тонът на гласа му ме накара да се спра.
— Наистина? — попитах най-накрая.
— Наистина. Един Епичен разруши училището. То… все още беше в учебна година.
Той гледаше в стената, а емоцията изтичаше от лицето му. Слагаше си маска.
За този въпрос реших, че е невинен.
— А тензорите — започнах аз. — Болконтролът. Работил си в лаборатория по някое време, нали?
— Не — отвърна той. — Тензорите и болконтролът не са мои. Останалите предполагат, че съм ги изобретил. Не съм.
Това откровение ме зашемети.
Проф се обърна да си събере кофите.
— Децата в училище също ме наричаха Проф. Това винаги се лепва, въпреки че не съм професор — даже не съм завършил университет. Станах учител по естествени науки само по случайност. Обичах самото преподаване. Поне го обичах тогава, когато смятах, че то е достатъчно да промени нещата.
Заслиза по тунела и ме остави да се чудя.
— Това е. Можеш да се обърнеш.
Обърнах се и нагласих чантата, която мъкнех на гръб. Коуди, застанал на стълбата над мен, свали маската от лицето си и изтри чело с ръката, която не държеше оксижена. Няколко часа бяха изминали, откакто изрязах кухината под стадиона. Коуди и аз прекарахме тези часове в копаене на по-малки тунели и дупки из стадиона, като той заваряваше там, където има нужда.
Последната ни работа бе изработването на снайперското леговище, което щеше да бъде позицията ми в началото на битката. Намираше се пред второто равнище седалки на западната страна на стадиона, приблизително на нивото на четиридесет и пет метровата линия. Не искахме да се забелязва отгоре, затова използвах тензора, издълбах пространство под пода, и оставих отгоре само няколко сантиметра метал. Изключението беше половин метър близо до пътеката за главата и раменете ми, за да мога да прицеля пушка през дупката в ниската преграда пред реда.
Коуди се протегна от мястото си на стълбата и разклати металната рамка, току-що заварена от него за дъното на зоната, която бях издълбал. Кимна, явно доволен, че ще ме крепи, докато чакам в леговището на снайпера. Подът на този сектор беше твърде тънък, за да може да се издълбае дупка, достатъчно дълбока за криене; рамката беше нашето решение на проблема.