Лавина от убийства

Кармайн помисли малко и реши да накара Дилия да позвъни на погребалния агент и да го покани на обяд в „Малволио“. Той си беше у дома и прие без колебание.

Когато Кармайн влезе в заведението, гостът му се беше настанил в сепаре в далечния край и пиеше кафе. Въпреки че се казваше Джоузеф Бартоломео, всички го наричаха Барт и името му отиваше, тъй като не носеше намек за етническа принадлежност или физически тип. Светът беше пълен мъже на име Джо, от Сталин23 до Маккарти, мислеше Кармайн, затова пък името Барт се срещаше значително по-рядко. Барт наближаваше седемдесетте и можеше да мине за мъж на всяка възраст между петдесет и осемдесет, защото хората рядко го забелязваха и не помнеха нито как изглежда, нито как се държи. Физически беше съвсем обикновен, лицето му беше обикновено, тенът — обикновен, маниерите — също съвсем обикновени. Удобни качества за погребален агент, който се грижи за починалите, организира погребалните служби и не се натрапва в спомените на опечалените.

— Как си, Барт? — попита Кармайн, настани се в сепарето и подаде ръка.

Дори ръкостискането му беше обикновено; нито прекалено отпуснато, нито прекалено стегнато, дланта нито прекалено суха, нито прекалено влажна.

— Добре съм, Кармайн — усмихна се Барт.

Не бе нужно да му изказва съболезнования година и половина след смъртта на съпругата му, още повече че бе присъствал на погребението й.

— Какво си избра?

— Мини каза, че специалитетът бил хубав — гърди. После ще похапна оризов пудинг — отвърна Барт.

Кармайн си поръча специална салата „Луиджи“ с дресинг „Таузънд Айлъндс“. Тъй като Дездемона я нямаше, за да приготвя обилни вечери, той беше преминал на обичайната си храна от ергенските години.

Хапваха с удоволствие, не бързаха, също като старите жители на източен Холоуман. Едва след като Мини вдигна купичките от пудинга, Кармайн стана сериозен.

— Тази сутрин в кабинета ми се отби Нети Марсиано — започна той — и ми каза, че си бил на банкета на „Максуел“. Нали беше, Барт?

— Да, направих дарение. Всичко беше организирано чудесно, но много не ми допадна, поне отначало — отвърна той.

— Разкажи ми, моля те.

— Трябваше да съм на една маса с приятели, но когато отидох, разбрах, че останалите са се отказали — нали имаше някакъв грип със стомашно разстройство. Затова ме настаниха при петима зъболекари, четирима със съпругите си, а единствената им колежка ми обърна гръб. Не познавах никого от цялата маса. Те си прекарваха чудесно, докато аз се чувствах ужасно — въздъхна Барт. — Това е проблемът, когато отиваш сам на подобно събитие. Допринася и фактът, че се грижиш за мъртвите. Щом хората разберат каква е професията ти, започват да те гледат сякаш си Борис Карлоф.