Подводни течения

Някакъв самолет безшумно излезе от покрова на сивите облаци по направление на летището. Бели светлини мигаха от корема на самолета. Болд се питаше дали Джъстин Левит бе наблюдавал такива мигащи светлини върху нощното небе със своя телескоп.

Той се приближи до главния вход на сградата. Вратата беше заключена. Той се преструваше, че се шляе около входа, но с намерение да влезе с взлом. После направи пълна обиколка и пак се спря пред вратата. Натисна бутона на звънеца под името „Б. Гейнис“. Нямаше номер. След няколко минути тя отговори.

— Ало?

— Боби, тук е Лу Болд. Добре ли си?

— Отлично, сержанте! — Тя трябва да беше натиснала някакъв бутон, защото бравата на вратата забръмча.

— Няма да се качвам горе — каза той. — Някакви повиквания?

— Никакви — отговори тя. — Какво има?

— Позвъни ми утре. Аз ще дежуря утре. Извинявай за безпокойството. Връщай се в леглото.

— Лека нощ — каза тя.

Той потърси колата на Крамер и я намери бързо. Представяше си как той слуша музика. Пресече улицата. Завари го заспал зад кормилото, прислонил глава към вратата на колата.

Болд дръпна бързо вратата. Крамер успя да се задържи в последния момент, като се опря на ръката си, за да не падне върху настилката.

— Кой е това? — учуди се Крамер.

Болд го издърпа навън от колата.

— Аз бих могъл да я убия!

— Нещо да е станало? — отново попита Крамер, опитвайки се да се освободи и да се разсъни.