Окото господне

Той потрепери — но не от студ.

„Хайде де, хора“ — помисли си, докато слушаше Монк да разговаря по сателитния телефон. Най-вероятно обсъждаше плана за пътуването.

Дънкан с най-голямо удоволствие щеше да напусне Монголия.

И да се отърве от това нещо.

В опит да се избави от нервността си той закрачи покрай гората. Носът на обувката му се закачи в един стърчащ на повърхността корен и младият мъж залитна няколко крачки, чувствайки се глупаво — докато не се случи нещо по-лошо.

Долната половина на металната кутия се отвори между дланите му. Джейда явно беше забравила да я заключи, а на него изобщо не му беше хрумнало да провери.

Пред погледа му като на забавен кадър идеалната кристална сфера, съдържаща огъня на самата вселена, започна да пада. Изхлузи се от отворената кутия, тупна на земята и се затъркаля по тревата надолу.

Дънкан се втурна след нея.

„Ако я изгубя…“

Дънкан затича по-бързо, наведе се и я улови.

Шокът от хващането й с гола ръка, без изолиращата я кутия, го повали на колене. Черната енергия възпламени дланта му, пръстите му спазматично се свиха около облата повърхност. Вече не знаеше къде е границата между полето и кристала. Пръстите му сякаш потъваха в самата сфера.

Все още на колене, Дънкан вдигна високо кълбото и понечи да го хвърли от отвращение — но в последния момент вниманието му бе привлечено от искрица огън във вътрешността на сферата и той се вгледа в нея… и видя през кристалното й сърце Вълчия зъб.

Само че сега скалите бяха срутени, обгърнати в пелена от прах. От изгорелите дървета в подножието се кълбеше гъст дим. По краищата на гората още бушуваха пламъци.

Рен отпусна кристала — и изведнъж всичко се върна постарому.

Отново го вдигна — и светът изгоря.

„Това не е на добре“.

Той се изправи и се завъртя. Накъдето и да обърнеше Окото, то му разкриваше огнен апокалипсис. На север забеляза вероятния източник на опустошението — далечен димящ кратер.

— Какво правиш? — сепна го гласът на приближилата се зад него Джейда.

Прекалено шокиран, за да й отговори, Дънкан протегна сферата към нея и посочи Вълчия зъб.

Намръщена от привидно глупавото му поведение, тя се облегна на рамото му и впери поглед през кристала. Остана така няколко секунди, навярно не по-малко шокирана от самия него.

— И? — обърна се накрая към него.

— Не виждаш ли?

— Какво да виждам?

— Планината, гората! Всичко е унищожено…

Тя го изгледа така, сякаш се е побъркал.

— Не виждам нищо подобно.

„Какво?!“

Рен отново се вторачи в огненото опустошение, сияещо в сърцето на кристалното Око, апокалипсис, който явно не виждаше никой освен него.

Това потвърждаваше, че не е застрашено само Източното крайбрежие. Заплахата надвисваше над целия свят.