Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Кийли, готова да стреля, лежеше по корем на едно леко възвишение, скрита от висока трева. Алехандро се намираше до нея, а между тях лежаха куп амуниции за презареждане. Джъстис се бе опитал да я прегърне, една кратка и бърза прегръдка преди да се изправи пред вампирите, но тя бе скована и се съпротивляваше. Целуна я по главата и след това я пусна, побъркваше се задето последният им момент заедно трябваше да е такъв.
Клекна до тях.
- Време е. Готови ли сте?
Алехандро изруга яростно и поклати глава.
- Не, не сме готови. От тук изобщо не ти помагаме. Трябва да дойда с теб.
- В никакъв случай. Вече го обсъдихме. Ако там намеря гибелта си, искам да дойдеш и да спасиш Елени. Да се погрижиш за Кийли. Обещай ми - каза Джъстис.
Алехандро изглеждаше така, сякаш иска да поспори по въпроса, но вместо това кимна.
- Имаш думата ми. До последен дъх ще се грижа за детето и за жена ти. Точно сега ще проверя дали всички са заели позициите си. Връщам се след две минути.
Джъстис кимна и Алехадро се измъкна така безшумно, както ягуарите, които бродеха из джунглата.
Кийли го наблюдаваше, докато вървеше и след това погледна към Джъстис, а онзи решителен и празен поглед все още се отразяваше в очите й.
- Мога и сама да се защитавам и не съм ничия жена. Прави каквото си намислил. Ние ще се погрижим нашата част от мисията да е изпълнена.
Джъстис не искаше нищо повече освен да я вземе в прегръдките си и двамата да отлетят от това ужасно място, далеч от вампири, смърт и отвлечени деца. Най-накрая намери половинката си, единствената достойна за душата му и щеше да я изгуби толкова скоро. Знаеше, че оптимистичният план, който пробута на останалите нямаше да е успешен. Вампирите щяха да са повече от готови.
И преди бе попадал в такива ситуации, но рамо до рамо с братята си и останалите от Седемте. Щяха се справят с това, стига само да са заедно.
Но сам, бе единствено храна за вампирите.
Имаше някои неща, които съжаляваше, че не е изрекъл. Внезапно, но с нежелание се изправи.
- Кийли, знай това. Без значение какво мислиш или чувстваш, вината не е твоя. Аз бях този, който те открадна за няколко часа, този който се провали да защити бедните селяни и детето. Моята задача е да браня човечеството и все пак постъпих егоистично, вместо да изпълнявам дълга си.
Внезапно в празните й очи проблесна пламъка на живота и тя бавно поклати глава.
- Знаех колко много е страдала, Джъстис. Тя е като мен, само че е останала без родители и са се отнасяли с нея като с изгнаник. Знаех и все пак я изоставих.
Очите й бяха пълни със сълзи, но лицето й - сурово и непреклонно.
- Ако ти паднеш в битката, ще те последвам, за да спася детето, без значение какво ще се случи с мен.
Взе пушката от ръцете й, дръпна я в страстна прегръдка и я целуна с цялата любов и копнеж, които се таяха в душата му. Най-трудното, което някога бе трябвало да направи през всичките си мрачни векове на съществуване, бе да я пусне.
Тя го хвана за ръката, когато той понечи да тръгне.
- Джъстис - произнесе името му така тихо, че той едва я чу. - И аз те обичам.
Воинът не й отвърна. Думите нямаха значение, когато душата му се готвеше за смъртта. Просто започна самотната си разходка към храма Сан Бартоло - мъж, който вървеше към собствената си екзекуция.
Но преди да се стигне до там, щеше да спаси детето. И когато си спомнят за жалкия му живот, ще знаят, че поне е успял да спаси Елени.
Имаше нещо, което трябваше да опита за последно. Спря на място и затвори очи, като събра цялата енергия и сила, които притежаваше и тогава призова портала.
Този път отвърна на повика му. Капризно нещо. Когато познатата яйцевидна форма се появи и започна да блещука и да се разтяга, за да приеме крайния си облик, той видя изненаданите лице на пазачите от другата страна, които след като го разпознаха, свалиха мечовете си. Когато той не направи движение, за да влезе, един от тях извика.
- Лорд Джъстис? Братята ви ще се радват да разберат, че сте се върнали. Порталът не се е отварял за никой от нас, дори и Аларик, откакто тръгнахте.
Така ли? Това отговаряше на въпроса му. Знаели са, че е в Сан Бартоло. Частица от него се надяваше, не, очакваше те да се появят и да спасят деня, както Вен често обичаше да се изразява.
- Милорд? Влизате ли? - попита другият. - Има ли някакъв проблем?
- Да - най-накрая отвърна Джъстис. - Да, има проблем. Кажете на Конлан и Вен... кажете им да пратят помощ. Кажете им, че се нуждаем от подкрепление. Звездата на Артемида е тук, но я пази гнездо вампири.
- Веднага ще прекрачим портала, за да ви помогнем - отвърна първият пазач. Той направи една крачка и магията на портала изпрати нещо, което приличаше и звучеше като електрически удар с висока мощност, който удари пазача и го прати на земята.