Краят на империята
- Автор: Банч Кристофер, Коул Аллан
- Серия: Стэн #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553416
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Краят на империята». Краткое содержание книги:
Сега Стен — имперски телохранител, шпионин, убиец и ренегат — е този, който води човечеството в неговата битка за оцеляване. Поел командването на последния бунтовнически флот, той се отправя на отчаяна мисия, за да открие и разруши мистичния източник на силата на неговия бивш господар. Обявен за предател и преследван от сили, лоялни на Императора, Стен трябва да рискува всичко, за да разруши империята, на която се е клел да служи.
Не знаеше какво ще прави сега. Как ще се крие от Тамара до края на лятото — лято, превърнало се от рай в чистилище? Не можеше да си тръгне току-така. Остин беше негов приятел. Искаше да открие някое тайно местенце, където да пропълзи и да ближе зейналата рана, спомен от Тамара.
Чу смях. Остин.
— О, божичко! — възкликна Остин. — Ама той сериозно ли?
— Ако не е бил сериозен, значи е най-големият шегаджия на Марс — отвърна Тамара.
— Предполагам, че трябваше да се очаква — каза по-възрастен глас. Баргета-старши.
— Съжалявам, татко — рече Тамара. — Но си помислих…
— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я баща й. — По-скоро се безпокоя какво си намерила в този селяк. Ясно е, че си го избрала, за да си начешеш крастата. Е, какво пък, в семейството ни винаги е имало нездрав интерес към… как да го кажа, грубата страна на живота?
Чу се смях от няколко души. Семеен смях, докато обсъждаха своята малка тайна.
— Е, да речем, че вината е моя.
— Не съвсем — обясни баща му. — Като позволи на този млад човек да ти помогне в живота, научи още един урок, който беше позабравил. Спомни си колко ти беше тежко, когато узна, че детегледачката не е член на семейството ни и трябва да се отнасяш с нея по друг начин. Или че децата на прислугата не са твои приятели? Помниш ли колко плака, когато ги отпратихме? Така е в живота, Остин. Човек непрестанно трябва да си припомня забравените уроци.
— И какво ще правим сега? — попита Тамара. — Ще бъде тъпо да оставим Кеа да се навърта тук до края на лятото с мрачно и опечалено лице.
— Не се безпокой — успокои я Баргета-старши. — Може просто да изчезне. Или да скочи от някоя скала. Или пък да отплава към залеза. Лудите правят такива неща.
Звън на стъкло, сякаш някой бе напълнил чаши. Сетне гласът на Остин:
— Всъщност, татко, ако го погледнеш от друга страна, всичко това е доста смешно, нали?
Тамара се изкиска. Баргета-старши прихна. После и тримата избухнаха в смях. Суров, безкомпромисен смях. Кеа не искаше да слуша повече. Красотата на света бе изчезнала. Заедно със семейство Баргета. Единственото, което остана в цялата тази пуста вселена, бяха пожълтелите обяви на стената на павилиона за набиране на космически екипажи: „СВОБОДНИ МЕСТА“.
23.
Малка, трепкаща в червено светлинка на монитора.
— Ето пак, Мърф! — подсмихна се Вазуван. — На един часа.
Капитан Мърфи Селфридж, известен като „Мърф“, се пъхна в навигационната рубка. Беше едър мъж, бивш спортист, но с повехнала хубост. Той се наведе над първия офицер. Светлинната на екрана пулсираше. Кеа Ричардс наблюдаваше как на лицето на капитана се изписва озадачено изражение.
— Не разбирам — обяви той. — Координатите същите ли са, дявол го взел?
— Същите, Мърф — отвърна Вазуван.
— Сигурна ли си, че не си объркала нещо? Дали да не провериш отново?
Озирианката въздъхна с нещастно изражение.
— Щом казвате, капитане — рече тя. Нежни, розови пипала се раздвижиха над пулта, докосваха сензорните зони, въртяха циферблати.
Ричардс и двамата учени мълчаха. Бяха захвърлили картите върху малката масичка в тясната каюткомпания на жалкото корабче, чийто модел някой лишен от чувство за хумор инженер бе кръстил „Дестини I“. Нямаше „Дестини II“. Първият модел се бе оказал толкова неудачен, че бяха построили само десет кораба. Повечето от тях вече бяха продадени за скрап. Компанията, в която работеше Ричардс, бе купила два и все още ги държеше на служба. През последните няколко месеца Ричардс, като главен инженер на борда, трябваше да полага нечовешки усилия, за да не позволи на раздрънканото корито да се разпадне. Докато летяха към източника на загадъчните сигнали, идващи откъм Сектор Алва.
Вазуван рестартира системата. Мониторът примигна, после светна отново. Светлинката продължаваше да пулсира, но този път на шест часа.
— Какво става, Вазуван? — попита Мърф. — Как може този негодник да се върти около нас?
— Не обвинявай мен — възрази Вазуван с надигащ се гняв. — Просто си върша работата.
Тя извърна едрото си, овално лице към капитана. Имаше перманентната усмивка на хищник. Дори след осем месеца съвместна работа Ричардс все още не можеше да привикне с лицето й. Вазуван обърна разположените си на малки хоботчета очички към Мърф, сякаш търсеше признаци за възражение. Останалите се приближиха и погледнаха монитора.