Краят на империята
- Автор: Банч Кристофер, Коул Аллан
- Серия: Стэн #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553416
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Краят на империята». Краткое содержание книги:
Сега Стен — имперски телохранител, шпионин, убиец и ренегат — е този, който води човечеството в неговата битка за оцеляване. Поел командването на последния бунтовнически флот, той се отправя на отчаяна мисия, за да открие и разруши мистичния източник на силата на неговия бивш господар. Обявен за предател и преследван от сили, лоялни на Императора, Стен трябва да рискува всичко, за да разруши империята, на която се е клел да служи.
На Марс.
Когато чу това, Кеа имаше усещането, че е попаднал в безтегловност на някой от ранните звездолети. Университетът можеше да почака, кариерата също. Космосът. Това бе началото на края.
Тя се казваше Тамара. Беше на седемнайсет. Висока. Чернокоса. Със стройно тяло. Малки стегнати гърди. Предизвикателен поглед, който подсказваше на Кеа, че храбростта няма да остане невъзнаградена. Освен това беше сестра на Остин.
С други думи, тя беше перфектна. Може би, осъзна той, това, което не й бяха дали боговете, бяха сторили пластичните хирурзи. Но и да беше така, не го интересуваше. Трябваше да мине съвсем малко време, преди да започне да я забелязва.
Пробуждането му от съня започна още щом корабът се издигна. Полетът до Марс все още бе мечта, осъществима само от богатите, удоволствие, костващо в пари еквивалента на това, което са стрували първите каюти на презокеанските кораби в епохата на „Кунард“. Апартаментът, който делеше с Остин, бе един от най-големите на борда. Беше широк четири метра и дълъг седем. Остин каза на Кеа, че това било най-неприятната част от пътуването, че се чувствал като в капан.
Кеа не забелязваше нищо подобно. Първо, защото апартаментът им бе доста по-голям от стаичката, която някога деляха с Леонг Сук. И второ, защото имаше „прозорец“ — всъщност видеоекран, свързан с външни камери, монтирани на различни места на кораба. Марс нарастваше в обектива на предната камера. С приближаване към „планетата на боговете“ Кеа вече можеше да различава отделни подробности. Тарзис. Долината Маринерис. Планината Олимп. Зрелищни гледки, но далеч повече го изумяваше другото, което бе дело на човешка ръка. Не само мъглявината на новата марсианска атмосфера, нито океаните и езерата, или мъждукащите светлинки на новите градове, ала орбиталните чудеса, някои от които бяха всъщност съхранени от предишни времена паметници. Космическата станция. Първата база на Деймос. Едно от големите огледала, на геосинхронизирана орбита над северния полюс, което помагаше за разтопяване на полярната шапка.
Той се качи на мостика, научи се да работи с телескопите и се зае да оглежда орбиталните останки, без да разбира какво го е подтикнало. Имаше кораби за пътешествия в открития космос, които разпозна от книгите. Един заселнически лайнер, който така и не бе завършен и използван. Космическа станция, полуразглобена, разнебитена — Кеа си спомни, че бе чел за някакво бедствие преди стотина години.
И в единия край — малък кораб. Още един звездолет. Вторият, който виждаше. Зачуди се защо бе единственият, който разглежда всичко това с почуда и възхита. Обещания и трагедия. Мечтата на охлюва. По дяволите, ако имаше по-качествен енергоизточник…
Кеа се върна в „апартамента“ и се приготви за слизане. Баргета-старши, бащата на Остин, щеше да ги чака. Изпитваше известни опасения. Интересно, щеше ли да го е страх от него, ако не притежаваше такава власт и богатство. Сигурно. Заради лицето на Баргета. Хладни, преценяващи очи. Тънки, свити устни. Тяло, говорещо за добра поддръжка и упорити упражнения. В лицето приличаше на Остин — но един Остин след четирийсет години.
Мистър Баргета се държа приятелски с Кеа. Беше благодарен за помощта му най-сетне да се отърве от онова тъпо училище. Каза, че в писмата си Остин редовно го споменавал. Кеа се съмняваше в последното — Остин рядко се обръщаше към семейството си, освен за да поиска аванс за следващия семестър. Старецът освен това добави, че преди Кеа да се върне на Земята, двамата трябвало да поговорят. За бъдещето. За бъдещето на Кеа.
Кеа имаше чувството, че е герой от някакъв филм от двайсет и първи век за мафията. Може би, реши той, това са поредните му глупави романтични идеи. Прогони тази мисъл.
В имението бяха отседнали петнайсетина членове на фамилията. И още повече придружители. Обясниха му, че на всеки „гост“ се полагат по няколко жени. Предимно за специални случаи. Кеа си припомни, че богатите не са като обикновените хора.
Имението Баргета бе само на стотина метра от отвесния бряг, водещ към морето, изпълващо Бездната Офир. Някога имението всъщност е било един от първите вдигнати в околността куполи, но след закупуването му Баргета го бяха преустроили в място за забавление и отдих. Имаше една основна сграда и множество бунгала. Имаше заведения и тенис кортове — дори Кеа бе смаян от начина, по който можеше да лети топката при ниска гравитация. Басейни с гореща вода. Ливади. Бар, вдигнат съвсем наскоро на ръба на пропастта. От него се спускаше асансьор с маклийнови генератори, достигащ поклащаща се платформа на повърхността на пенливия океан. За платформата бяха завързани платноходи и тримарани. Кеа бе пробвал ветроходство на земята, но само на малка яхта. Тъкмо се чудеше дали да не опита с някой от катамараните и какво ще се случи, ако извие внезапен вятър, когато откъм океана се появи Тамара.