Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Бенедикт възнамеряваше да остане още няколко дни в лагера. Трябваше да приключа със задачите, които си бях поставил, преди да се е върнал. Така че ми предстоеше пътуване през Сенките. Нямаше закога да се мотая по пътищата, нужно бе да си спомня точните сенки и не след дълго да потегля.
Щеше да е приятно да поостана в тази страна, толкова подобна на моя Авалон, ала желанието ми да постигна целта си вече бе започнало да се превръща в мания. Макар да осъзнавах състоянието си, това не значеше, че мога да го контролирам. Познатите гледки и шумове ме разсеяха само за кратко, после отново се върнах към моите планове.
Би трябвало всичко да мине гладко, както аз го виждах. Това единствено пътуване щеше да разреши наведнъж два проблема, ако успеех да го направя незабелязано. Щях да отсъствам цялата нощ, но го бях предвидил и вече бях инструктирал Ганелон да ме прикрива.
Колелото равномерно проскърцваше, а главата ми кимаше в такт. Изхвърлих всичко друго от съзнанието си и започнах да се съсредоточавам върху спомена за точната структура на пясъка, цвета му, температурата, ветровете, соления мирис на въздуха, облаците…
Тогава заспах и сънувах, но не мястото, което търсех.
Присъни ми се голяма рулетка и върху нейното колело бяхме всички — братята ми, сестрите ми, аз, както и други, които познавах или бях познавал — издигахме се и падахме, всеки в неговия строго определен сектор. До един крещяхме на рулетката да спре на нашия отрязък и ожесточено ръкомахахме, когато стигнехме до върха и отново тръгвахме надолу. Колелото бе започнало да забавя хода си и аз тъкмо се издигах. Пред мен висеше с главата надолу един светлокос младеж и крещеше молби и предупреждения, които потъваха в какофонията от гласове. Лицето му потъмня, сгърчи се, превърна се в нещо прекалено ужасно за гледане и аз отсякох въжето, което го държеше за глезена. Той падна и изчезна от погледа ми. Колелото се въртеше все по-бавно, докато се приближавах към върха и тогава видях Лорейн. Тя жестикулираше, отчаяно ми правеше знаци и ме викаше по име. Наведох се към нея и съвсем ясно я видях. Прииска ми се да съм с нея и да й помогна. Но колелото продължи да се върти и тя се скри от полезрението ми.
— Коруин!
Опитах се да не обръщам внимание на вика й, защото бях почти на върха. Той долетя отново, но аз се съсредоточих и се приготвих да скоча нагоре. Ако нещо не ми попречеше, смятах да направя опит да спра това проклето чудо, дори ако падането от него означаваше пълния ми крах. Напрегнах се за скока. Още едно изщракване…
— Коруин!
Рулетката стана неясна, пак се появи, избледня и аз отново се намерих загледан в мелничното колело, а викът кънтеше в ушите ми, като се смесваше, загубваше и потъваше в шума на потока.
Замигах и прокарах пръсти през косата си. Няколко глухарчета се посипаха по раменете ми, а някъде зад гърба ми се чу кикот.
Бързо се обърнах и зяпнах.
Тя стоеше на десетина крачки от мен — висока, стройна девойка с тъмни очи и ниско подстригана кестенява коса. Беше облечена с жакет за фехтовка, в дясната си ръка държеше рапира, а в лявата — маска. Гледаше към мен и се смееше. Зъбите й бяха бели, равни и мъничко по-дълги, отколкото трябваше. Малкото й носле и горната част на добре загорелите й бузи бяха покрити с лунички. От нея се излъчваше жизненост, която бе по-привлекателна от обикновената хубост. Особено, може би, когато се гледа през опита на много години.
Тя ме поздрави с рапирата си.
— En garde, Коруин!
— Коя си ти, дявол да го вземе? — попитах аз и чак тогава забелязах жакета, маската и рапирата на тревата до мен.
— Никакви въпроси, никакви отговори — отсече тя. — Не и преди да сме се фехтували.
Девойката нагласи маската върху главата си и зачака.
Станах и вдигнах жакета. Виждах, че ще е по-лесно да се съглася, отколкото да споря с нея. Фактът, че ми знаеше името ме безпокоеше, а и колкото повече мислех за това, толкова по-позната ми изглеждаше. Най-добре да й угодя, реших аз, като се напъхах в жакета и го закопчах.
Вдигнах рапирата и си сложих маската.
— Добре — рекох, направих кратък поздрав и пристъпих напред. — Добре.