Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Дори, запитах се аз, ако силата на която е олицетворение, е в състояние да унищожи самия Амбър и по този начин да заличи всички светове сенки и целият съществуващ живот?
Особено тогава, отговорих си сам. Защото на кой друг можеше да бъде поверена такава сила?
Ние наистина сме много прагматично семейство.
Още малко вино, после се заех с лулата си — почистих я, пак я напълних.
— Това, в общи линии, е моята история — завърших аз, като огледах резултата от труда си, станах и си запалих от лампата. — След като си върнах зрението, успях да избягам, напуснах Амбър, прекарах известно време в една страна на име Лорейн, където се срещнах с Ганелон и после дойдох тук.
— Защо?
Седнах си на мястото и отново го погледнах.
— Защото е подобие на онзи Авалон, в който някога живеех.
Нарочно пропуснах да спомена, че познавах Ганелон от по-рано и се надявах и той да си направи съответните изводи. Тази сянка достатъчно точно приличаше на нашия Авалон, за да е запознат Ганелон с нейната топография и повечето от обичаите й. Колкото и малка да беше стойността на тази информация, струваше ми се разумно да я запазя в тайна от Бенедикт.
Той отмина въпроса, както и си бях мислил, че ще направи и задълба там, където за него беше много по-интересно.
— Как успя да избягаш? — попита.
— Помогнаха ми, разбира се — признах аз, — за измъкването от килията. А излязох ли веднъж… Е, все още се намират тайни проходи, за които Ерик не знае.
— Разбирам — кимна Бенедикт… като се надяваше, естествено, че аз ще продължа и ще спомена имената на помагачите си, но сам той нищо не попита.
Взех да пафкам с лулата си и усмихнат се облегнах назад.
— Хубаво е човек да има приятели — заяви Бенедикт, сякаш се съгласяваше с някаква неизречена моя мисъл.
— Предполагам, че на всеки от нас му се намират по няколко в Амбър.
— Бих искал да мисля, че е така — рече той и добави: — Разбрах, че си оставил отчасти издълбаната врата на килията заключена зад себе си, подпалил си сламеника и си надраскал някакви рисунки по стените.
— Да. Продължителният затвор влияе по някакъв начин на човешката психика. Или поне така стана с мен. Знам, че имаше дълги периоди, в които се чувствах много особено.
— Не ти завиждам за преживяното, братко. Никак. Какви са плановете ти сега?
— Все още неустановени.
— Смяташ ли, че би пожелал да останеш тук?