Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Тогава тя се приближи и започнахме. Оставих я първа да нападне.
Атаката й беше много бърза. Отвърнах й с два пъти по-голяма скорост, но девойката успя да парира и продължи с равностойна бързина. Взех бавно да отстъпвам, като я увличах със себе си. Тя се засмя и се устреми напред с умели удари. Биеше се чудесно и си го знаеше. Искаше да покаже на какво е способна. На два пъти едва не проби защитата ми, все по един и същи начин — ниско отдолу, — което никак не ми хареса. Веднага, щом се отвори възможност след това, я спрях, като наведох рапирата й и тя тихо изруга, без да се ядосва, сякаш само да признае поражението и пак се хвърли към мен. Обикновено не обичам да се фехтувам с жени, независимо колко ги бива, но този път установих, че ми е приятно. Умението и грацията, с които провеждаше атаките си ми доставяха удоволствие и се улових, че разсъждавам за ума, който стоеше зад този стил. Първоначално възнамерявах бързо да я изтощя, да приключа двубоя и да я разпитам. Сега осъзнах, че желая битката да продължи.
Не можеше да се каже, че лесно се уморява. Нямаше нужда да проявявам загриженост в това отношение. Загубих представа за времето, докато нападахме и отстъпвахме по брега на потока, а рапирите ни равномерно звънтяха. Изглежда бе минало доста, обаче, преди тя да отстъпи назад и да вдигне оръжие във финален поздрав. После си свали маската и отново ми се усмихна.
— Благодаря! — каза задъхана.
Отвърнах на поздрава и махнах клетката за птици от лицето си. Извърнах се и започнах да се боря с копчетата на жакета, когато, без да я усетя, тя приближи до мен и ме целуна по бузата. Не й се налагаше да застава на пръсти при това. За миг се смутих, но се усмихнах. Преди да съм успял да кажа нещо, девойката ме бе хванала за ръката и ме теглеше към посоката, от която бяхме дошли.
— Донесла съм кошница за пикник — съобщи тя.
— Чудесно. Гладен съм. Освен това съм любопитен…
— Ще ти кажа всичко, което пожелаеш да чуеш — заяви момичето весело.
— Започни тогава с твоето име.
— Дара — отвърна тя. — Кръстена съм Дара, на баба ми.
При тези думи ме погледна, като че ли очакваше някаква реакция. Никак не ми се искаше да я разочаровам, но просто кимнах и повторих името, а после я попитах:
— Защо ме нарече Коруин?
— Защото така се казваш. Познах те.
— Как?
Девойката пусна ръката ми.
— Ето я — възкликна тя, като посегна зад близкото дърво и вдигна кошницата, оставена върху изскочилите му навън корени. — Надявам се мравките да не са я нападнали.
Запъти се към едно сенчесто местенце до потока и постла на земята покривка.
Закачих екипа за фехтовка на близкия храст.
— Като гледам, доста работи си понесла със себе си — отбелязах.
— Конят ми е ей там — посочи с глава тя по течението на потока.
После отново се зае да оправя покривката и да изпразва кошницата.
— Защо си го оставила там?
— За да се промъкна по-тихо до теб, разбира се. Ти веднага щеше да се събудиш, ако беше чул шум от конски копита.
— Вероятно си права — съгласих се аз.
Тя се престори на дълбоко замислена, но не издържа и се разкикоти.
— Ама първия път не ме усети. Още…
— Първия път ли? — попитах, като видях, че точно това иска.
— Да. Едва не те прегазих малко преди това. Така беше заспал. Когато видях кой си, върнах се за кошницата и екипите за фехтовка.
— Аха. Разбирам.
— Ела сега и седни — покани ме Дара. — Би ли отворил бутилката?
Тя постави една бутилка до моето място и се зае внимателно да разопакова два кристални бокала, които после сложи в средата на покривката.
Приближих се и седнах.
— Това са едни от най-хубавите кристални чаши на Бенедикт — забелязах аз и отворих бутилката.
— Да. Внимавай да не ги обърнеш, докато наливаш… и мисля, че не бива да се чукаме с тях.
— И аз така смятам — съгласих се и сипах от виното.
Дара вдигна своята чаша.
— За срещата между стари приятели.
— Какви стари приятели?
— Ние с теб.
— За първи път те виждам.
— Не бъди толкова прозаичен — рече тя и отпи.