Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Вдигнах рамене.
— За срещата между стари приятели.
След това Дара започна да се храни и аз последвах примера й. Тя така се наслаждаваше на атмосферата на тайнственост, която бе създала, че се стараех да я поддържам, просто за да й доставя удоволствие.
— Хм, къде ли може да съм те срещал? — започнах да гадая. — Дали не беше в някой пищен кралски двор? Или в нечий харем…
— Може би в Амбър? — подхвърли тя. — Ти беше…
— В Амбър ли? — прекъснах я аз, като навреме си спомних, че държа кристалния бокал на Бенедикт и ограничих емоционалния си изблик само в гласа. — Всъщност, коя си ти?
— … ти беше толкова красив, остроумен, обожаван от всички дами — продължи Дара, — а аз — едно свито мишле, което ти се възхищаваше отдалеч. Сиво, невзрачно грозно патенце — което, бързам да отбележа, се превърна в бял лебед, — влюбено до уши в теб…
Измърморих нещо средно вулгарно и тя се разсмя.
— Не беше ли така? — попита.
— Не — взех си аз още едно парче месо и малко хляб. — По-скоро беше в онзи публичен дом, където си натъртих гърба. Бях пиян онази нощ…
— Не си забравил! — извика Дара. — Там работех само вечер. През деня обяздвах коне.
— Предавам се — казах аз и си сипах още вино.
Най-дразнещото беше, че тя действително ми се виждаше дяволски позната. Но от външния й вид и от поведението й съдех, че не може да е на повече от седемнайсет. А това до голяма степен изключваше вероятността пътищата ни някога да са се пресичали.
— Бенедикт ли те научи да се фехтуваш? — попитах.
— Да.
— Какъв ти е той?
— Любовник, разбира се — отвърна тя. — Отрупва ме с кожи и бижута… и се фехтува с мен.
Дара пак се засмя.
Продължих да изучавам лицето й.
Да, възможно бе…
— Чувствам се засегнат — заявих накрая.
— Защо? — попита тя.
— Бенедикт не сподели с мен.
— Какво?
— Ти си негова дъщеря, нали?
Дара се изчерви, ала поклати глава.
— Не — отрече тя. — Но си близо до истината.
— Внучка?
— Ами… нещо такова.
— Опасявам се, че не разбирам.
— Той обича да му викам дядо. На практика, обаче, Бенедикт е баща на моята баба.
— Ясно. Има ли у вас и други като теб?
— Не, аз съм единствената.
— Ами майка ти и… баба ти?
— Те са мъртви, и двете.
— Как са умрели?
— Насилствена смърт. И двата пъти се е случило, докато той се е намирал в Амбър. Предполагам, че затова не се е връщал там вече от доста време. Не му се иска да ме оставя без закрила… макар да знае, че мога да се грижа сама за себе си. И ти видя, че мога, нали?
Кимнах. Това обясняваше някои неща, едно от които бе причината Бенедикт да стои тук като Покровител. Налагаше му се да я държи някъде, а естествено не искаше да я води в Амбър. Сигурно не желаеше и никой от нас да знае за съществуването й. Тя лесно можеше да бъде използвана като оръжие срещу него. Едва ли той би си позволил да ми я представи с такава готовност.
Следователно:
— Не вярвам Бенедикт да ти е разрешил да идваш тук и предполагам, че много ще се ядоса, ако разбере какво си направила.
— И ти си същия като него! Аз съм голям човек, дявол да го вземе!
— Да си ме чула да го отричам? Но ти наистина трябваше да си някъде другаде, нали?
Вместо да отговори, Дара пак започна да се храни. И аз се заех със същото. След няколко неудобни минути, прекарани в дъвчене, реших да подхвана нова тема.
— Как ме позна? — попитах.
Тя преглътна, пийна си малко вино, усмихна се.
— Виждала съм те на картинка, разбира се.
— Каква картинка?
— Върху едни карти — обясни тя. — Когато бях съвсем малка, често играехме с тях. Така опознах всичките си роднини. Ти и Ерик сте другите двама майстори на меча, така знам. Затова и…
— Ти имаш колода с Фигурите? — прекъснах я аз.
— Не — въздъхна Дара. — Той не иска да ми даде… а знам, че има няколко.
— Така ли? Къде ги държи?
Тя присви очи и ги прикова в моите. Проклятие! Не трябваше да проявявам чак толкова явен интерес.