Ветровещ

Едуан се повлече след тях. Земята продължаваше да се тресе и всеки последвал трус забиваше стрелите по-надълбоко в плътта му. Нямаше как да ги махне, защото тялото му щеше да почне да се лекува с пълна пара и тогава щеше да изпадне в несвяст.

Изхълца. От устата му шурна кръв. Пред погледа му се замая, причерня му.

Опита се обезумяло да надуши кръвта на Совата. Или на мъжа, който я отвлече, но беше твърде слаб и не можеше да разхищава магията си.

Той плетеше крака и залиташе между дърветата. Животните продължаваха да тичат, птиците се стрелкаха, а през цялото време пламъците наближаваха. Но Едуан не усещаше горещината. По този път бяха отвели Совата, по него щеше да върви и той.

Докато отпред не изникна фигура.

Отначало Едуан я взе за привидение. Изтощението и погълнатият дим му играеха шеги и той имаше чувството, че между горящите дървета върви през черни сенки.

Тогава от огъня излезе фигурата. Ръцете й бяха вдигнати като на маестро и накъдето насочеше китките си, изригваха нови огньове. Дървета, плетове и даже птици пламваха и умираха.

Едуан трябваше да избегне срещата, но нямаше накъде да бяга. Пожарът вилнееше и той беше в капан.

Огневещият се обърна да подпали една бреза и пламналите му като въглени очи зърнаха Едуан.

Мъжът се усмихна, зъбите му се белнаха в огнения свят и Едуан го позна. Беше същият от по-рано. Огневещият, който се бе опитал да го убие.

Щом мозъкът му схвана това, нова енергия се събуди в мускулите му. Димът го заслепяваше, огънят го изгаряше, но с тази сила можеше да побегне напред. Ако убиеше мъжа, огънят щеше да свърши. Носен от магията си, с три бързи крачки Едуан беше при огневещия. Измъкна меча си.

Онзи отвори уста и избълва огън.

Едуан едва смогна да скочи наляво, а струята премина край него с такъв рев, че погълна всички други шумове. С такава температура, че изпепели сетивата му.

Едуан се завъртя. Мечът му удари огъня, а под краката му пламнаха клади. Искрите и димът го заслепяваха. Бягай, момчето ми, бягай!

Той свърна пак наляво. Още огън. Залитна надясно. Безкрайни пламъци. Обърна се назад, но откри само камъни. Колоните в клисурата. Нямаше спасение.

Обърна се с лице към огневещия, който не сваляше от лицето си онази проклета усмивка. Злорада и ликуваща.

Ето как ще умра. Никога не си бе мислил, че ще е от пламъци. Обезглавяване може би. Старост по-вероятно. Но не и огън, не и след онази смърт, от която се бе спасил като дете.

Светът пред него потрепери и се размаза. Но подготовката му се притече на помощ. Със свободната си ръка провери дали ремъкът е на мястото си. Ножовете чакаха да ги грабне.

Едуан зае бойна поза — макар кръвта да гореше, душата му нямаше да изгори.

Огневещият вдигна ръце за един последен пожар. Въпреки дима Едуан надуши как атаката събира сили в кръвта на мъжа. Мускулите му се изопнаха и той зачака удобния миг за нападение. Трябваше да се хвърли право в пламъците, ако искаше да се докопа до врата му.