Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Мерик не им се противи. Остави гнева да се разпростре като гръм преди буря. Мракът живееше в него, но точно сега принцът щеше да се издигне над него.
Ветровете се събраха под него и той се изкачи. Не му трябваше стълбата, нито въжето до нея. Накрая сивата светлина на деня го погали. Излезе от тунела и се оказа обграден от плетове и бръшлян.
Зашумоляха листа, счупиха се клони. Вятърът от собствения му циклон заедно с вятъра от по-мрачен вихър, който се събираше отгоре им. Мерик се издигна по-нависоко, разчисти растенията и накрая се приземи до езерото. То се развълнува от поривите на магията му.
Градината на майка му. Толкова отдавна не бе идвал тук. Беше буренясала, сенките потрепваха, а плачещата върба потапяше отново и отново клоните си в езерото.
— Мери, ранен си — рече Вивия.
Тя стоеше до мраморната пейка, обърнала тяло към портата, докато погледът й се рееше назад. Вятърът фучеше в папура зад нея, но подгизналата й униформа не помръдваше.
Сестра му ли стоеше пред него? Когато Мерик я погледна, видя, че от перченето й не бе останало и помен. Нито от снизходителната й сила и самодоволния й нихарски нрав.
В действителност Мерик видя майка си.
Не в действителност. Илюзия. Точно както се бе случило с Кълен в подземието.
— Коремът ти — додаде Вивия. — И кракът ти.
Мерик сведе очи към дупката в ризата и тази в бричовете му. Отвътре надничаха почернели, кървави следи. Сега си спомни, че в „Пръснатия“ го бяха уцелили със стрели. Допря пръсти в кръвта, но не усети болка. Само набръчканата кожа под тях. Вече хванала коричка.
— Добре съм — рече накрая и ръцете му се отпуснаха. — Но Кам. Трябва…
Не довърши. Не знаеше какво трябва. Беше изоставен на произвола на съдбата. Без цел. Потъваше под вълните.
Най-светите души винаги пропадат най-надълбоко.
Седмици наред беше търсил доказателства, че сестра му го е убила. Седмици наред бе жадувал тези доказателства, за да може веднъж завинаги да докаже, че тя подхожда грешно към управлението, а той не.
Нали това беше истината? Той бе виждал онова, което бе желал да види, макар че в глъбините на съзнанието си бе знаел, че Вивия не е враг. Бе имал нужда от някого, върху когото да хвърли вината за собствените си провали.
Сам си беше враг.
— Твоята приятелка — гласът на Вивия го върна към настоящето. — Аз я пратих в Иглената кула. Може да се върнем там, но трябва да кажа на Кралските сили какво става под земята…
Тя не довърши и челото й ненадейно се набърчи. Изви поглед към портата, към града.
Мерик също го чу. Биеше ветробарабан, а песента му почти се губеше в черната буря на небосвода, където от вихреното й сърце изтрещя светкавица.
Втори барабан заприглася на първия, а после и трети, докато из Ловац загърмяха стотици. По-силно от урагана, по-силно от лудостта.
Нападение над Северното пристанище, гърмеше ритъмът им. Всички войски да се съберат. Нападение над Северното пристанище.
Мерик дори не се замисли. Изду магията си — вятър, който щеше да го отведе бързо и надалеч. Загреба под нозете сестра си и себе си.
После заедно двамата Нихар полетяха към Северното пристанище. Градините се стопиха зад тях и разкриха земята, по която пъплеха хората. Ушците на Ловац гъмжаха от народ, както вълната прорязва пясъка и оставя след себе си стичащи се вадички.
Всички тичаха в същата посока. Далеч от Северното пристанище, далеч от кълбата черен, тежък, неестествен дим. Той се носеше над пристанището и заличаваше детайлите. Облак, който изгаряше всичко.
Но колкото повече се приближаваха с Вивия, толкова по-ясно съзираше Мерик причината за черните пламъци, които бързо се разнасяха и чиято сърцевина беше от чисто, кипящо бяло.
Морски пожар.
Мерик беше слушал разкази как цели флотилии изгарят на пепел върху разпенените вълни. Морският огън изяждаше всичко, а водата само му помагаше да се разпростре. Той беше погълнал собствения му кораб, самия Мерик, а сега горяха още кораби. Доковете и сградите покрай пристанището.
Ако бурята, която се виеше над тях, най-накрая се разразеше, тогава нищо нямаше да попречи на огъня да изпепели града.
Очите на Мерик потекоха, докато се напрягаше да види откъде сред пушека и пустошта нападаха Кралските сили. Той се спусна по-надолу, Вивия се заклати зад него. Още по-надолу, докато зърна блокадата в края на „Ястребов друм“. Камъни и пясък се трупаха все по-нависоко, за да спрат реката. Да заградят улиците.
Стената щеше да задържи морския огън.
Преди Мерик да стигне блокадата, познат шепот премина по врата му. Някой дръпна каишката. Макарата се опъна.