Ветровещ

Нихарската ярост.

Тя най-сетне я бе завладяла. Най-сетне можеше да се домогне до необуздания гняв от бащиното си родословие, можеше да прегърне обезумялата сила, която поглъщаше страха.

Вивия излетя с огромна сила от водата. Моряците я видяха. Посочиха я, устите им зяпнаха широко, а други се втурнаха да се бранят.

Но бяха твърде бавни, а Вивия прекалено бясна. Тя полетя към основната палуба на кораба. Във въздуха замахна с юмруци, замахна с вълните. Хората изпопадаха по гръб. Един върху друг, в реката, а един се наниза право на сабята, която бе закъснял да извади.

После тя се приземи на палубата, дървото се сцепи под коленете й. С едно замахване на лявата й ръка — и вълната изхвърли още мъже зад борда. Повдигане на дясната — и парченца вода пронизаха телата. Разпориха гърлата.

Ярка, гореща кръв я опръска по кожата.

Но тя не забеляза, вперила поглед в маркуча на кърмата. До днес никога не беше зървала морски огън, но разпозна източника му. Масивна кожена тръба с ширината на дъб помпаше смола изпод палубата. Гърлото й беше направено от оръдие, което се въртеше навсякъде и можеше да се насочва към целта.

Един меч замахна към главата й. Тя залегна. Твърде бавно. Стоманата отсече парченце кожа и плат от лявото й рамо и то закърви. В ръката й се насъбра топлина, далечна и безсмислена. Но Вивия беше при маркуча и моряците не можеха да сторят нищо. Като се напъна, тя го завъртя с лявата си ръка и се прицели в главната палуба. После вдигна тапата…

— Спрете! Спрете!

Една фигура с развята роба закуцука към нея, размахала ръце.

Серит Линдей.

Ръката на Вивия се спря учудено. Тук, в Нубревна, е бил скрит виновникът, тук все някога щяха да я отведат оплетените нишки на шпионите й. Линдей работеше с бейдидчаните, с Деветките и той се бе опитал да убие Мерик.

Вивия не знаеше как и защо, но не можеше да отрече истината пред очите си. Всичко водеше към Серит Линдей.

— Не се приближавай! — заповяда му тя.

Линдей спря. Дрехата му беше разкъсана, лицето му — зацапано с черно. Пепел, предположи Вивия, само че мракът се движеше. Въртеше се в кръг, увиваше се.

— Ако пуснеш морския огън, ще подпалиш гърнетата с барут под палубата — викна Линдей. — Ще загинем и двамата.

Вивия не се стърпя и се разсмя. Глух, дрезгав звук.

— Какво търсиш тук, Серит? Не ти ли стигна, че ни предаде на пуристите?

Лицето му се сгърчи. Мракът запулсира по кожата му. Той запреглъща, сякаш щеше да повърне.

А през цялото време корабът се носеше напред към язовира. Мъгливата долина отдолу, все още зелена и пълна с живот, се плъзгаше край тях.

Накрая Линдей изквича:

— Не съм искал да предавам Нубревна. Рагнор ми обеща трона ви.

Гласът му секна. Той се преви. Закашля.

От устата му потече черен катран. Сенките по кожата му се завъртяха по-бързо. Набъбнаха леко, като на пръснат.

Вивия остави маркуча и се приближи с три крачки към визера, когото ненавиждаше най-много от всички. Моряците се спуснаха като един, но през черния катран Линдей изръмжа: