Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Сафи тозчас тръгна, доволна, че може да се движи. Да се бие. С разперени лакти и оголени зъби, тя се заблъска с тялото си в хората.
През цялото време камъните за тревога блестяха ослепително.
Хаосът изплю Сафи пред Зандър, който чакаше до необичайно притихнал, странно пуст тунел. Двама-трима роби хукнаха по него, но повечето видимо го отбягваха.
— Това е пътят към арената! — гръмовитият бас на Зандър се изгуби във врявата. — Но мисля, че има пряк път, който ще ни изведе навън!
— Води ни! — заповяда Кейдън, после се обърна към карторския екипаж и се зае да ги брои, докато притичваха край него.
Сафи последва едрата тъмна фигура на Зандър. Локвите изчезнаха. Странна вибрация се появи в пода.
Отначало тя си помисли, че това е резултат от робите, които бягаха шумно на свобода. Но колкото повече приближаваха разклонението пред тях, толкова по-силно се усещаше тресенето. Чувстваше го от краката чак до белите си дробове при всяко вдишване.
Дори факлите запращяха в поставките си.
— Какво е това? — попита единият от моряците.
— Идва от арената — отвърна друг.
— Ето затова няма да вървим натам — Лев тръгна напред и първа стигна разклонението. После извика на всички: — Стойте тук за малко — и навлезе в левия и по-мрачен тунел.
Секундите затекоха и всички се събраха пред разклонението. Сърцето на Сафи биеше в същия ритъм като вибрациите през камъните — по-бързо и по-бързо, докато се увери, че по черния проход, който Лев беше избрала, имаше нещо нередно.
Тя се обърна към Кейдън:
— Повикай я. Там в дъното има нещо.
— Какво… — подхвана Кейдън.
Нередно, нещо нередно. Сафи изтича напред и направи фуния с ръце:
— Лев! Връщай се!
— Ей сега! — чу се далечният отговор. — Виждам нещо…
Думите й секнаха, погълнати от пронизващ крясък.
В края на тунела блесна оранжева светлина и гласът на Лев се върна при тях по камъните:
— ОГНЕН ЯСТРЕБ! ИМАТ РАЗГОНЕН ОГНЕН ЯСТРЕБ! БЯГАЙТЕ!
— О, по дяволите! — рече Кейдън.
А може би беше някой от екипажа. Или дори самата Сафи. Но тя със сигурност си го мислеше, когато подви опашка и хукна, сякаш демоните от Пустотата я гонеха.
Огнени ястреби. Демони. Кажи-речи едно и също.
Зад гърба й глъчката се усили. Растящ рев като от бясно наближаващ водопад. Само че водопадите не караха земята да трепери, нито превръщаха мрака в ден.
След това я застигна и горещината. Опари я, изгори я с ноктите си по раменете много преди огнената светлина да я настигне.
А когато и това се случи, милички адски двери, Сафи никога не си бе плюла тъй яко на петите. Тя задмина моряците, задмина робите, задмина Кейдън и Зандър и ох, ето я и императрицата, която тъкмо излезе през слънчевия портал.
— БЯГАЙ! — изкрещя Сафи и удари Ванес по ръката.
С цялата си сила я изблъска от вратата, от пътя на огнения ястреб.
Но навън не беше по-добре. Бяха стигнали арената.
Навсякъде по чакълената настилка вилнееше Касапницата на Бейл. Една светкавица проряза въздуха, опърли леко бузата й, а после се удари в щръкналия от земята сталагмит. Един буревещ се биеше срещу землевещ, Отлично.
Сафи се хвърли наляво и едва избегна порой от ледени късове, които набързо се стопиха в стена от пламъци. Всички граници между приятели и врагове, роби и робовладелци, Червени платна и бейдидчани бяха изчезнали. Всички се биеха. Всеки трижди проклет жив човек на арената се бе вкопчил тяло в тяло, меч в меч, магия в магия в някой друг.
О, да не забравяме и огнения ястреб. Той беше стигнал до арената и сега излетя от тунела в ивица бял огън.
Слава богу, мускулите на Сафи бяха по-умни от мозъка й, защото при вида на звяра — огнена линия, дълга колкото един галеон, и с двойно по-широки криле — тя с радост щеше да остане да го зяпа, изпълнена с благоговение.
Краката й обаче копнееха да тичат. Тя се хвърли към сталагмита, но той тутакси се раздроби. Сафи скочи на крака — прикритие, прикритие. Трябваше да намери прикритие. Ястребът кръжеше и кряскаше яростно на яркото синьо небе.
После прибра крилете си и се спусна надолу. Право към нея.
Тя се опита да избяга, да се скрие, да завие остро настрани, но още докато го правеше, разбра с онази основна част от мозъка й, създадена да оцелява, че това не е създание, от което ще избягаш, като свиеш бързо встрани.
Шумът погълна слуха й, яростният ад — очите й. Нямаше накъде да бяга. Не и този път.
Нечие тяло я блъсна отзад. Тя падна на земята и брадичката й се удари силно в чакъла.