Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Полетът му се забави. Той хвърли поглед назад. Към окото на бурята. Към пълзящия мрак, който простираше пипалата си надолу към града.
Сенчестият мъж.
— Какво има? — извика Вивия над ветровете на брат си. Изсъхналата й униформа плющеше, а косата й се развяваше на всички посоки. Тя се олюля и се опита да се хване за въздуха.
— Сенчестият — отвърна Мерик, без да крещи, и нямаше нужда.
Вивия вече го беше видяла, беше разбрала. Тя не възрази, когато, докато димът брулеше лицата им, той ги свали ниско и я остави близо до блокадата.
Не възрази и когато Мерик не кацна до нея, а се обърна и яхнал гъст, пламтящ вихър, полетя обратно към покривите.
Заваля.
Вивия се приземи тежко. Ударът премина през петите, глезените, коленете й. Щеше да падне, но войниците я задържаха и й помогнаха да се изправи. После я посочиха на командващия.
Визер Сотар.
Бащата на Стикс се извисяваше над всички останали и крещеше заповедите си на редицата от ветровещерските офицери покрай блокадата.
— Дръжте камъните сухи! Прогонете дима!
Щом зърна Вивия, той хукна към нея. По лицето му се стичаше черен от дима дъжд.
— Докладвайте ми — нареди Вивия, докато войници и цивилни притичваха с каруци с камъни и тухли за дигата.
А също и тела. Някои бяха живи и пищяха, но повечето бяха овъглени до неузнаваемост.
— Гласовещите ни получиха новини от Салдоника, че насам пътувал кораб с бейдидчани и морски огън — извика Сотар. — Ние тутакси спряхме движението по реката, но вече беше късно — той посочи там, където реката се вливаше в Северното пристанище. — Корабът беше пристигнал, а когато се опитахме да се качим, за да го претърсим, се появи маркуч и запръска морски огън.
— Кой кораб? — попита Вивия с още по-силен глас. После покри нос и уста срещу дима. — Как е минал покрай Пазачите?
— Това е един от нашите кораби, Ваше Височество! Двумачтов боен кораб, който има разрешението ви.
Вивия се сви.
— Моето ли? Аз не съм…
О, сега си спомни. Един двумачтов кораб на Лисиците беше изчезнал край брега на Салдоника.
— Сега се изкачва по водния мост! — продължи Сотар. — Боим се, че се е насочил към язовира, но не можахме да го спрем! От всички ветровещи, които изпратихме там, никой не се е завърнал.
Вивия кимна безмълвно. Дъждът, димът, горещината и шумът се бяха превърнали в глух жужащ фон.
Без угризения, опита се да си каже тя. Продължавай напред. Все трябваше да има някакво решение. Някакъв начин да спре кораба, преди да е стигнал язовира. Но ето че…
За част от секундата светът край нея се разми в неясен градски пейзаж, задушен от назъбените черни пламъци. Тя се преви на две. Калдъръмите на „Ястребов друм“ се разлюляха.
Угризенията я мъчеха. С хиляди, а тежестта им я смазваше и Вивия не можеше да продължи. Беше кораб, който не можеше да отплава, защото котвата му, купищата му от котви, го държаха залепен за дъното.
— Ваше Височество! — до нея Сотар говореше нещо.
Опитваше се да я вдигне. Тя не го чу, не даваше пукнат пара. Откакто майка й умря, се стараеше да бъде нещо, каквото не беше. Беше носила маска след маска с надеждата, че рано или късно една от тях ще пусне корени. И ще прогони празнотата в нея.
А съжаленията се трупаха ли, трупаха, растяха. И подхранваха празнотата, додето Вивия вече не можеше да отрича съществуването й.
А сега… Виж какво бе направила само. Пожарът, смъртта бяха нейно дело. Тя беше сложила началото на Лисиците. Тя бе откраднала оръжията, с които флотилията й доби повече дързост.
И тя, Вивия Нихар, беше оставила брат си да умре. Повече не можеше да се надбягва с тази истина. Точно както щеше да загуби надбягването с пламъците.
— Доведете лечител за принцесата! — извика Сотар.
Опита се пак да я вдигне, но Вивия не му позволи. Закотвена. Заседнала. Докато го чу да казва:
— Вече изгубихме принц Мерик! Не можем да изгубим и принцесата. Отведете я оттук.
Принц Мерик. Името се промъкна в съзнанието й, разположи се в сърцето й и накара мускулите й да застинат. Защото принц Мерик не беше загинал и тя не бе изгубила брат си.
Човекът, в чиито вени кипеше истинската нихарска кръв, беше жив и се бореше, защото и той като нея не можеше да стои със скръстени ръце. Това си оставаше истина и поне по тази черта Вивия приличаше на баща си. И на Мерик.
Ето това беше тя. Разполовена точно по средата, тя носеше силата, енергията на баща си. Но също и състраданието на майка си, нейната обич към Нубревна.