Мъртвият ирландец

— Ти твърдиш, че сексът не тревожи вас, свещениците?

— Какво си мислиш за нас? Че сме си изгубили ума? Просто казвам, че той невинаги е най-трудното нещо. — Грабна чашата си, завъртя леда в нея и я пресуши.

Като по някаква магия, така си помисли Харди, сервитьорката дойде да вземе последната поръчка. Кавано обяви следващия тур:

— Донесете ни две двойни.

Харди не се възпротиви. За него това също беше време за отмора, подкрепяно от старата максима, че „щом вече сме отминали благоприличните часове, нека безделничим и видим какво ще се получи от това“.

Кавано казваше:

— Освобождаване от задълженията няма. Това не е като да ходиш на работа и като стане пет, да напуснеш службата, да се напиеш или да се сбиеш с някого. Всъщност картината е друга: не можеш никога да направиш нещо — и той удари с юмрук по масата, — което да разхлаби капана. Защото той е здраво затегнат.

— Хей, Джим, в това се заключава зрелостта. Кой би искал да се откаже от работата си поради някакъв каприз? Ако мислиш, че ти идва много нагорно с твоята професия, стани полицай.

Кавано поклати глава.

Момичето донесе напитките.

— Ако свещениците станат полицаи, те ще приличат на бойскаути.

Харди плати последния тур.

— Полицаите не могат да се отказват от нищо, Джим. Те трябва да го държат под контрол.

— Да, но те намират отдушник в много неща. Напомпат си адреналина здравата и вече им е позволено — по-скоро се очаква от тях, по дяволите — да свършат нещо, да се насочат към нещо. Да застрелят някого, да извършат арест, да препречат пътя на някого. То има известен смисъл. Човек просто не се оттегля, за да си чете молитвеника, нали, мистър Мелоу38?

Харди отпи юнашка глътка от ирландското си уиски.

— Полицаите не са несдържани, ни най-малко — възрази той. — Има ли сред тях пияници? Има ли наркомани? Или пропаднали негодници?

— Това, което казвам за тях, трябва да се умножи по двайсет за свещениците.

— Глупости.

— Не са глупости. Тук можем да вмъкнем и секса. Твоят идеален полицай има поне тази алтернатива.

— А вие, свещениците, защо се отдавате на разни пороци? Защо не се откажете от тях?

Кавано отпи от чашата си.

— Не зная. Понякога съвсем не зная. Ти вярваш в теорията, предполагам. Вярваш, че си заслужава да страдаш.

— Вярваш ли в Бога?

— По-добре е да се вярва в Него. Човек греши, греши, греши и непрекъснато си мисли, че някой ден ще му олекне на душата, че няма да се чувства твърде често като пребит от умора и че Бог ще му даде почивка. Да вземем за пример един лекар, който страда от главоболие, той знае петдесет начина за лечението му. Ако ти страдаш от главоболие, ще си мислиш, че то ще мине от само себе си. А лекарят знае, че то може да се дължи на тумор, на рак, начало на удар и на много други причини. Същото е и със свещениците. Ние дори не си позволяваме да мислим, че ще бъдем някога окей. Ако допуснем такава мисъл, значи че сме горделиви! А това е грях номер едно. Ако пък аз си мисля, че съм пълно нищожество, отрепка, то ще значи, че изпадам във фалшива скромност, друг грях. Всичко е грях, Дизмъс. Ако не стопроцентов, то поне отчасти. В момента не съм крайно претоварен — мога да го смятам за отмора, но ето че пък пия. А пиянството е един от седемте смъртни гряха. Никога няма избавление от греховете — заключи Кавано, посегна отново към чашата си и изпи половината от това, което бе останало в нея. — Никога. Подчертавам: никога.