Мъртвият ирландец

Двама-трима пътници бяха надали вик.

Харди пръв откопча предпазния си колан. След миг той вече бе коленичил над стюардесата, която видимо не бе пострадала въпреки силния шок. Ридаеше. Вкопчи се в Харди. От уплаха или облекчение мускулите й тръпнеха в спазма. Хлипаше задъхана.

От четири години и половина не бе го прегръщала жена. И това му се беше случило само веднъж, с Франи, по баща Макгайър, а сега Кокран, когато посрещаха Нова година.

Пилотът обясняваше, че са пропаднали с три хиляди фута1 поради дълбока въздушна яма и опашно завихряне.

Харди се освободи от ръцете на жената.

— Нищо ви няма — каза той успокояващо. — Абсолютно нищо. — Озърна се в самолета, огледа пребледнелите лица на пътниците, видя гротескни усмивки и сълзи. Неговата собствена реакция, даде си сметка той, щеше да настъпи малко по-късно.

След петнадесет минути се приземиха в Сан Франциско. Харди мина през митницата, без да говори с никого, влезе в един бар и си поръча тъмно и светло пиво — смес от „Гинес“ и „Бас“. Пивото „Бас“ не беше доброкачествено.

Изпил наполовина първата си чаша, той усети краката му да отмаляват и се ухили в огледалото на бара. После ръцете му започнаха да треперят и той ги положи на коленете си, изчаквайки реакцията да премине. Окей, всичко мина благополучно. Пътуването завърши без авария и можеше спокойно да се помисли върху него.

В известен смисъл, реши той, бе твърде лошо, че самолетът не катастрофира. В това щеше да има някаква аналогия — и двамата му родители бяха загинали при самолетна злополука, когато беше деветнадесетгодишен, студент втори курс в Калифорнийския технически университет.

Злополуката щеше да се окаже и съвсем подходяща по време. След като Байа не му помогна да оправи живота си, нито двете седмици въздържане от алкохол, явно нямаше изход от него. Ако самолетът се бе разбил, нямаше за какво повече да се съжалява.

Беше се гмуркал ден след ден под водата край рифовете — там, където морето Кортес среща Тихия океан. Стиснал здраво бронята на една морска костенурка, той измина така близо двеста ярда2. Премина през края на пангата и се намери сред множество, гъмжило — пейзаж, наситен с подскачащи делфини — и водачката му подсказа, че те могат да го умъртвят. Е, ако му е писано да загине по този начин, не би могъл да измисли по-подходяща смърт за себе си.

Вечерите прекарваше във „Финис тере“3 високо над водата — на сода и лайм4. Беше дошъл в Байа сам напълно съзнателно, въпреки че Пико и Мозес му предложиха да тръгнат с него. Но и с тях той щеше да бъде същият Харди, какъвто бе и в Сан Франциско: бързорек циник, човек, свикнал да пие. Известно време се чувстваше променен. Но това не му се отрази благоприятно, ето защо реши, че има нужда от почивка.

Обаче проблемът си оставаше. Когато си на почивка, освен пиенето нищо друго не ти спори. Струваше му се, че изобщо не прилича на себе си. Знаеше за какво го бива: за съдържател на бар, в играта с мятане на стрели и горе-долу за дърводелска работа.